13
Мериленд, САЩ
Къщата с изглед към река Потомак някога се ползваше като място за отдих. Сега, след развода, тя се беше превърнала в дом за Виктор Далтън. По думите на бившата му съпруга трябваше да е доволен, че въобще му бе позволила да я задържи. Една малка част от него не можеше да я вини за грозната раздяла - все пак той беше заснет на видео с жена, която не само че бе съпруга на друг мъж по това време, но се оказа главният мозък зад терористичен план, насочен срещу Съединените щати.
От друга страна, не можеше да си намери място заради тази несправедливост. Една-единствена грешка беше изтрила от народното съзнание всичките му постижения като президент. Той беше изритан от поста си, защото най-силният човек на планетата не можеше да бъде герой от филм за лица над осемнайсет години.
Далтън удари чашата си в кухненската маса толкова силно, че звукът се разнесе като изстрел из къщата. Хрумна му мисълта, че неговите бодигардове от Тайните служби - дори опозорените президенти имаха право на десетгодишна охрана, след като напуснат кабинета, макар че екипът му беше доста по-малък от този на други негови почетни предшественици - няма дори да си направят труда да разберат какво става. Тези мъже винаги бяха със сериозни лица и се държаха професионално, но Виктор беше сигурен, че зад гърба му го подиграваха.
Мъжът знаеше точно кого да вини за своето прокуждане от властта: Нина Уайлд и Еди Чейс. Лично беше наградил двамата с Президентския медал на свободата заради ролята, която изиграха за предотвратяването на ядрена атака над Ню Йорк... а те му се отплатиха, като пуснаха из целия интернет клипа му със София Блекууд. Само като си помислеше за тях и го обземаше гняв.
Нещата ставаха все по-лоши... някак си съпрузите бяха оцелели в Япония.
Поне Такаши беше мъртъв. Малка утеха в купчината с лайна. Групата щеше да преодолее загубата, но сътресение в нея щеше да има.
Групата. Изръмжа тихо. Бяха му помогнали да влезе в Белия дом и можеха да го задържат там; имаха власт над медиите и над много други политици. Вместо това го оставиха да плува в аквариума с пираните във Вашингтон.
Копелета! Щяха да съжаляват за това си решение. Така му се искаше да научат, че той стои зад покушението на Такаши... но ценеше свободата и живота си повече.
Далтън изпи последната глътка бърбън и се изправи. Наближаваше полунощ. Беше свикнал да стои до късно през нощите и да става рано сутрин, този навик му бе останал от времената, когато беше държавен служител. Поклати глава. Виктор Далтън, безработен! Тази дума бе като лична обида за него. Никой не го искаше, дори бившите му приятели, които очакваше да му предлагат директорски позиции и сладки консултантски постове, не отговаряха на обажданията му.
- Духачи - измърмори мъжът и се насочи към спалнята си на горния етаж.
Там той се съблече и влезе в банята да си вземе душ. Постоянно трябваше да носи паник бутон на каишка около врата си, но проклетото нещо само му пречеше, докато се къпе, така че го остави на един рафт заедно с часовника си и дръпна завесата на душ кабината. Силната струя на топлата вода и кремообразната пяна му помогнаха да се отпусне малко. Подсуши се с една кърпа, преди да си облече халата, и посегна за паник бутона.
Нямаше го.
Опули се срещу рафта. Часовникът му беше точно там, където го беше оставил, но устройството във формата на сълза го нямаше. Погледна на пода - никаква следа от него. Почувства се глупаво, върна се в спалнята, за да провери дали бутонът не беше паднал някак си и отскочил...
- Това ли търсиш? - попита глас.
Далтън замръзна ужасен. Еди Чейс, брадат и мърляв, стоеше спокойно в едно кресло, в едната си ръка държеше паник бутона, а в другата пистолет със заглушител.
Виктор остана безмълвен за няколко секунди.
- Как... как влезе тук? - изграчи най-накрая той. - Как мина покрай Тайните служби?
- Благодарение на адски добрите ми умения. - Имаше пръст по тъмните дрехи на англичанина: явно се беше промъквал и пълзял, за да стигне дотук незабелязан. - Сядай и говори тихо. Дай ми причина и ще ти пръсна шибаната глава.
Далтън се опита да се успокои.
- Как влезе в страната? - попита той и седна на леглото. Опитваше се да печели време. - Интерпол те издирва... би задействал всяка аларма на летището в момента, в който ти свалят отпечатъци.
Еди се усмихна студено.