- Не знам кога ще се свърже с мен - припоти се Далтън.
- Моли се да е скоро. - Чейс хвърли паник бутона на стола. - Аз ще се чупя. Пожелавам ти приятна вечер. - Англичанинът отвори вратата, но не излезе. - Има нещо по-страшно от тази твоя Група. Аз. - След тези думи си тръгна.
Виктор се взира известно време след него. Тръгна към стола. Взе паник бутона... но не посмя да го натисне. Вместо това го хвърли на килима, върна се на леглото, седна и се хвана за главата - целият трепереше от страх и гняв.
14
Ню Йорк
Зоната за пристигащи на Терминал 7 на летище „Джон Ф. Кенеди“ въобще не беше приветлива, но за Нина усещането да стъпи в огромната, безлична сграда бе все едно да се прибере у дома. Откакто се присъедини към АСН преди пет години, ѝ се налагаше да пътува толкова много, че сигурно беше изминала повече километри, отколкото бяха до Луната, но независимо докъде пътуваше, накрая успокояващата гледка на Манхатън винаги я чакаше.
Разбира се не липсваха и безкрайните размотавания на летището. Чакането на опашка пред имиграционен контрол, чакането за багажа ѝ... накрая щеше да се наложи да води битка, за да си хване такси.
Жената видя табела с надпис „Д-Р НИНА УАЙЛД“, което беше такава приятна изненада за нея. Държеше я мустакат мъж в шофьорска униформа и тъмни очила, който пристъпи напред, когато тя го доближи.
- Доктор Уайлд? - попита той. В гласа му се усещаше някакъв европейски акцент, но Нина не можа да определи точно какъв. - Господин Пенроуз ме изпрати да ви взема и да ви закарам до сградата на ООН.
- А. Хм. Знаете ли, надявах се първо да се прибера у дома. Последните два дни бяха много дълги. - Опита се да поспи в самолета, но въпреки изтощението й от преживяното в Рим не успя да го стори. Навярно Пенроуз беше подготвил дълга среща с висши служители на ООН, на която щеше да се наложи да обясни защо смъртта и хаосът я преследваха в две чужди столици... - Май няма да си ходя - каза Уайлд в отговор на шофьорското мълчание. - Хайде да тръгваме.
Нина изчака мъжът да вземе багажа ѝ, но вместо това той понечи да тръгне, спря се... като че ли със закъснение се сети, че задълженията му не бяха просто да кара някакъв автомобил.
- Мога ли да... взема чантите ви?
- Иска ли питане. - Уайлд му ги даде и го последва.
Шофьорът я поведе към огромния паркинг, който се намираше оттатък гарата на теснолинейката на „Еъртрейн“371. Нина потисна няколко прозявки по пътя. За щастие, мъжът не беше от приказливите.
* * *
Посрещачът ѝ си имаше свои собствени причини да не иска да започва разговор. Една от тях беше, че той не бе истински шофьор.
Лявата му ръка постоянно побутваше пистолета, скрит под сакото му. Мъжът се потеше, от една страна, това се дължеше на чантите, перуката и фалшивите мустаци, които носеше, за да прикрие самоличността си от камерите на летището, а от друга - заради тежестта на онова, което трябваше да стори. Насилието не му беше непознато, но убийството беше нещо ново и обезпокоително за него.
Знаеше, че трябва да го извърши. Вярваше безрезервно на шефа си. Щом Харалд Глас твърдеше, че червенокоската с невинно изражение представлява заплаха за целия свят, то значи, наистина беше така.
Жената май беше известна? Някакъв вид учен. Че и красавица, като за интелектуалка...
Насили се да не мисли за нея. Всичко, което трябваше да стори, беше да я вкара в лимузината със затъмнени стъкла и да я гръмне с пистолета си. Три изстрела в главата щяха да свършат работата. Нямаше да ѝ остане време дори да се изплаши.
Слязоха по някакво стълбище. Беше паркирал в един ъгъл с минимално видеонаблюдение - лимузината бе шумоизолирана, а оръжието му имаше заглушител, но не искаше да рискува нещо да привлече нежелано внимание. Разминаха се с няколко души на стъпалата, но нито един от тях не ги дари със сериозно внимание.
Когато стигнаха на долното ниво сърцето на шофьора започна да тупти по-бързо. Автомобилът представляваше дълго тъмно петно върху бетонния фон на петдесетина метра от тях. Насочиха се към него, пистолетът убиваше на ребрата на мъжа.
* * *
- Боже, не можа ли да намериш по-далечно място да спреш? - оплака се Уайлд и се опита да потисне поредната прозявка. Очакваше возилото ѝ да е паркирано пред входа на терминала с останалите автобуси и таксита.
Шофьорът измърмори някакво извинение и отвори задната врата за нея. Жената се настани.
- Благодаря.
Мъжът не каза нищо, затвори вратата и прибра чантите в багажника. Нина погледна часовника си. Ако трафикът не беше много натоварен, щеше да стигне до сградата на ООН за около четиресет минути. Не знаеше обаче колко дълго щяха да се проточат срещите на Пенроуз...