- Трябва да го прочета - каза Нина. - Къде се намира?
- В едно съоръжение в Невада, наречено „Сайлънт Пийк“441. Много строго секретни материали са складирани там. Толкова секретни, че никога не напускат мястото... даже и заради президенти. Ако искаш да го прочетеш, трябва да отидеш на крака. - На лицето му се появи лека усмивка. - Но знай, че не обичат неканени гости.
- Тогава - отвърна му тя - просто ще ни издействаш покани, нали така?
Далтън поклати глава.
- Дума да не става.
- Едно нещо знам - намеси се Еди, - все още имаш връзките да изпратиш убийци на другия край на света, за да ми светят маслото. Съмнявам се да не можеш да уредиш пропуски за мен и Нина за някаква си библиотека. - Бръкна в джоба на якето си и извади телефона. - Или може би искаш да звънна на „Ню Йорк Таймс“, за да им осигуря следващото голямо заглавие?
- Чакай, чакай - побърза да го прекъсне Далтън. - Нека помисля. Съоръжението е военно, така че достъпът трябва да бъде решен през Пентагона... - Бившият президент разсъждава известно време. - Познавам някои хора, които могат да го уредят... но само ако има такава възможност. Не биха рискували кариерите си за това. Може да отидат в затвора.
Еди размаха телефона пред него.
- Няма да са сами там.
Лицето на Далтън се сбръчка от гняв.
- Молиш ме да накарам хора, които нямат нищо общо с нашите разногласия, да рискуват всичко, за да ти помогнат. Говорим за лоялни американци. Патриоти.
- Толкова патриотично настроени, че се сети първо за тях, когато ти трябваше някой да наруши закона - отбеляза Нина остро. - Виж какво, не те моля да ми дадеш кодовете за ядреното оръжие, имената на шпионите ни зад граница или достъп до „Досиетата X“. Текстът на Каликрат е написан преди повече от две хиляди години и не представлява никаква заплаха за националната сигурност. Той е единственото нещо, което искам да видя. Ако уредиш това, тогава можем да... - Жената погледна към Еди и довърши: - ...обявим примирие. Ще покрием записа и ще се постараем никога да не види бял свят.
Изражението на Еди подсказваше, че не е много съгласен да се откаже от коза си, но мълчанието му беше достатъчен знак, че ще се съобрази с преценката на съпругата си. Самият Далтън обмисляше ползите от подобна сделка.
- Имам ли думата ви за това? - попита накрая той.
- Да. Ако получим твоята, че ще ни осигуриш достъп до това място, наречено Сайлънт Пийк.
- Безопасен достъп - натърти Еди. - Влизане и излизане.
Последва нова пауза, след което Виктор каза:
- Ще видя какво мога да направя... може би е възможно. - Отпусна се в стола си, с езика на тялото си показа, че за него тази среща вече е приключила. - Простете ми, че не желая да подпечатам сделката с ръкостискане.
Чейс стана от мястото си и прибра телефона в джоба на якето.
- Жалко, напразно съм си напарфюмирал ръката.
- Тръгваме си, Еди - каза Нина и се изправи. - Сами ще се изпратим. Довиждане, господин президент.
Далтън ги наблюдаваше безизразно, докато напускаха кабинета му. Когато вече ги нямаше... на лицето му се появи лукава усмивка.
18
Невада
- Това не ми харесва - измърмори Еди.
Двамата с Нина се бяха насочили към един пункт за проверка.
- Поемаме много голям риск - прошепна съпругата му. - Опитваме се да проникнем в строго секретно правителствено съоръжение под фалшив предлог - и то при положение че Далтън не ни е поставил капан. Ако ни хванат, ще прекараме остатъка от живота си в затвора.
- Не, нямах предвид това. - Чейс дръпна прекалено стегнатата яка на униформата си на пилот от ВВС на САЩ, която нае от реномирана фирма за театрално облекло в Ню Йорк. - Имах предвид, че не ми харесва да съм облечен като шибана въшка!
- Като какво?
- Така наричат летците в армията.
- Защо пък въшки? - попита озадачена Нина.
- Защото униформите им са в същия цвят като мехлема, с който войниците, хванали срамни въшки, си мажат инструментите.
- Ще ми се да не бях попитала. Стигнахме.
Намираха се вътре в „Джанет“ към летище „Маккарън“ в Лас Вегас, което обслужваше частни полети, превозващи военни служители до тестовите зони в пустинята, далеч на север от града. „Джанет“ беше майтапчийски акроним, останал от дните, когато американското правителство рутинно отричаше за съществуването на такива съоръжения, и означаваше: „Още един несъществуващ терминал“451. Тъй като срещу него вече се намираше огромната стъклена пирамида, която беше хотел „Луксор“, цялата тази потайност беше напълно безсмислена, но самият терминал продължаваше да се ползва само от оторизиран персонал.