Досега пропуските, които Далтън неохотно им осигури, ги прекараха през главния портал, но оттук насетне следваха доста по-сериозни проверки. Двама въоръжени охранители управляваха рентгенов конвейер и телесен скенер; друга двойка внушителни гардове се спотайваха близо до изхода, който водеше навън към пистата. Всички погледи се насочиха в новопристигналите. По това време на деня те бяха единствените посетители на терминала, другите военни служители бяха отлетели преди часове за работните си места в пустинята.
Стигнаха до пункта за проверка.
- Мога ли да видя пропуските и документите ви, моля? - измърмори охранителят и ги дари с дежурния си подозрителен поглед.
- Разбира се - весело отговори Нина. - Аз съм доктор Уайлд, това е капитан Тайлър. Двамата отиваме в „Сайлънт Пийк“. - Жената изрече името на дестинацията така, все едно всеки ден пътуваше до нея; честно казано, обаче не само че не знаеше какво щеше да открие там, но и нямаше представа къде се намира този комплекс. „Сайлънт Пийк“ го нямаше на нито една карта - или поне на никоя от леснодостъпните.
Охранителят взе документите, предложени му от Нина, и се обърна към Чейс:
- Вашите, сър?
- Ей ги на - провлачено изрече Еди в изключително неумел опит да пресъздаде тексаски акцент. Съпругата му едва не припадна. За щастие, ако гардът имаше критики към актьорското майсторство на Чейс, ги запази за себе си и прокара светлинна писалка върху пропуските. Колегата му хвърли поглед на двойката, после отново на компютъра си и след малко кимна. Далтън беше удържал на думата си, поне досега: документите им бяха вкарани в правителствената система.
- Всичко е наред, сър, мадам - съобщи им първият охранител и им върна пропуските. - Моля поставете куфарчето си на линията и минете през скенера.
Нина стори както ѝ беше наредено и мина през рамката на телесния скенер. Вторият гард отново погледна внимателно монитора си, преди да кимне одобрително. Еди последва съпругата си - резултатът беше същият.
- Ще уведомя пилота ви, че сте пристигнали - съобщи първият охранител и вдигна слушалката на телефона си.
- Мноу ви благдаря - каза му Чейс. Нина искаше да го срита здраво в кокалчетата на краката, за да го накара да спре да говори по този начин, но тъй като ги наблюдаваха, си позволи единствено да го изгледа строго.
Гардът проведе кратък разговор и каза:
- Пилотът ще ви вземе от изхода след минута. Пожелавам ви приятен полет.
- Благодаря ви - отвърна му Нина и двамата със съпруга ѝ се насочиха натам. Когато се увери, че не може да бъдат чути от охранителите, изсъска на Еди: - Ще престанеш ли?
- Какво имаш предвид?
- Да говориш с този проклет глас, все едно си Джон-Уейн-с-мозъчно-увреждане!
- Няма как да говоря нормално, нали? Веднага ще проличи, че не съм янки, ако почна с „Как си, пу дяволите, къкво ставъ“.
- Тогава въобще не говори! Скъпи, не можеш да имитираш акценти. Просто приеми действителността.
Чейс се намуси, но запази мълчание. Достигнаха до изхода и зачакаха. Двамата гардове ги наблюдаваха внимателно. След няколко минути се появи чернокож мъж на средна възраст и с цивилна пилотска униформа.
- Доктор Уайлд? Капитан Тайлър?
- Точно така - потвърди Нина и погледна заплашително Чейс, който само кимна този път.
- Аз съм Самюел Абът и ще бъда вашият пилот. - Мъжът се ръкува с тях. - Моля, последвайте ме.
Поведе ги навън към паркинга за самолети. По това време на годината температурата във Вегас беше паднала значително в сравнение с лятната жега, но комбинацията от греещото слънце и напечения асфалт беше гаранция за топлинната вълна, която ги удари в момента, в който напуснаха климатизираната сграда. Еди отново задърпа яката си.
Нина имаше доста по-големи притеснения от личното си удобство. Оглеждаше се наоколо за някакви следи, че прикритието им е било разбито. Не се чуваха виещи сирени, гардове- те не бяха насочили оръжията си в тях... Бяха минали първото препятствие.
Но щеше да има още.
Пътнически „Боинг-737“ с червената ивица на флота „Джанет“ беше паркиран наблизо, но Абът ги заведе до един малък самолет в същата премяна - „Лиърджет-35А“. Двигателите му работеха на празен ход.