Приближаваха първото ниво.
- Погледнете това - каза им Кърн и посочи към хангара, който се появи пред тях.
Той беше препълнен с летателни апарати. Дълги, заплашителни, тъмносиви бомбардировачи. Десет, двайсет, много повече боинги В-52, натъпкани в помещението като смъртоносни сардини. Двигателите на самолетите бяха покрити със саван, спящите гиганти чакаха времето, когато щяха да бъдат призовани отново за битка.
- Това са... това са много самолети - каза Уайлд. Досега не беше разбрала пълното значение на израза „стратегически резерват“. Само защото едно оръжие бе старо, не означаваше, че е безполезно.
- Това е само едно от нивата. Имаме още три с гупи...
- Гупи?
- Големи отвратителни педе... хм, приятелчета - обясни ѝ Еди.
Полковникът се усмихна.
- Та имаме три етажа с гупи, също така разполагаме с Орли, стършели, глигани...
- Все едно се намирам в зоопарк, а не във военна база - отбеляза Нина.
- Ха! Май сте права. Имаме хеликоптери и друго оборудване като камиони, джипове, булдозери, подобни неща. И повече танкове, отколкото можете да преброите.
- Данъците ми в действие. Вероятно за изкопаването на „Сайлънт Пийк“ през петдесетте години на миналия век са били налети толкова големи пари, колкото голяма беше и самата база.
Подминаха хангара и продължиха надолу. На следващото ниво имаше още боинги В-52, както и комунални хеликоптери „Хюи“, сгушени сред тези колоси; под тях бяха наредени изтребители. Следваха още бомбардировачи, сред които се забелязваха трио катраненочерни разузнавачи „Блекбърд SR-71“. Не само базата, помисли си Нина, но и складираното оборудване в нея струваше безбожно много.
Отдолу се разнесе грохот на работещи на празен ход двигатели. Източникът на шума беше разкрит, когато стигнаха единайсето ниво. Стенанието се носеше от главната асансьорна платформа, която заемаше почти цялата площ на шахтата. Хангарът, покрай който минаха, бе препълнен с равни редици от танкове М-60. Една от бронираните машини беше осветена от подвижна осветителна стойка, двама мъже работеха над двигателното ѝ отделение. На пода се извиваха широки гъвкави маркучи, които отвеждаха изгорелите ѝ газове към голям аб- сорбатор.
- Рутинна поправка - обясни им Кърн. Продължиха да се спускат покрай сложна плетеница от метални релси, които съставляваха носещата конструкция на платформата. - Както вече ви казах, всичко тук се поддържа в добро състояние. Ако имаме нужда, можем да активизираме две дузини от тези бебчета до довечера.
- Да се надяваме, че никога няма да ни потрябват - каза Нина. Асансьорът наближи своята крайна дестинация. Жената се приближи до парапета, за да види какво съдържа последното ниво...
Остана поразена от самите размери на гледката. В сравнение с това, което стоеше пред нея, останалата част от базата приличаше на един голям паркинг. Дванайсетият етаж бе място за нещо много по-комплексно.
Хранилището представляваше библиотека, но такава, каквато Нина не беше виждала никога досега. Дългите лавици бяха разделени на клетки, те продължаваха напред в безкрая. На височина достигаха над девет метра.
Бързо стана ясно, че мястото не е предназначено за директно опериране от човешки същества. Между рафтовете беше инсталирана мрежа от релси, по които се движеха изключително високи роботизирани кранове с вилици. Жената беше виждала подобни устройства и преди: „Автоматично съхранение и намиране на предмети“ беше система, проектирана да обслужва специални артикули от големи архиви и да ги доставя до определени точки. Тази на „Сайлънт Пийк“ беше доста по-голяма и по-сложна от всичко, което Нина беше виждала в академичните среди.
- Боже мой - изуми се жената, бе много впечатлена. - Колко голямо е това място? Навярно продължава километри напред!
- Около петстотин километра са само рафтовете - обясни Кърн, когато платформата им спря. - Доктор Огълби може да ви даде по-подробна информация от мен. Аз само работя тук. - Мъжът отвори вратата на асансьора и ги поведе към една от няколкото кабини наблизо. На нея пишеше „Читални 01-08“. Кърн влезе вътре, Нина и Еди си размениха въпросителни „в какво, да го вземат мътните, се забъркахме?“ погледи. До вратата на кабината стоеше мъж в униформа на военна полиция, изглеждаше изключително отегчен. Стана и отдаде чест, след което се завърна към вцепенението си.
Полковникът се провикна:
- Доктор Огълби! Тук ли сте?