Иззад стената на кабината, досущ като мармот, се подаде плешивата глава на мъж.
- А, това сте вие, Кърн. - Ученият изглеждаше раздразнен, че е бил прекъснат. Затътри се към тях. За разлика от останалия персонал, този човек беше цивилен, носеше овехтял костюм и яркожълта папийонка.
Полковникът представи гостите:
- Това са доктор Нина Уайлд от Агенцията за световно наследство и капитан Тайлър...
- Да, знам, знам - пренебрежително го прекъсна Огълби. - Четох мейла. - Малките му очички обходиха Нина. - Чиста загуба на пари и време е да дойдете тук лично. Можехме да ви изпратим материала, който желаете, макар да е с етикет „За четене на място“, по куриер до Ню Йорк.
- Наистина? Казаха ни, че е възможно да го видим само тук - оправда се Уайлд и прикри внезапно обзелото я безпокойство.
Далтън категорично им беше обяснил, че трябва да пътуват до „Сайлънт Пийк“, за да прегледат текста.
- Не и за нещо с това ниво на секретност. Явно са ви дали погрешна информация. - Плешивият учен насочи начумерения си поглед към Кърн: - Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, полковник?
Явно военният беше добре запознат с нрава на Огълби.
- Не - отвърна той. - Доктор Уайлд, капитане, когато приключите тук, ще изпратя някой да ви съпроводи до повърхността.
- Благодаря ви - отвърна му Нина. Кърн си тръгна, остави ги в ръцете на сърдития учен. - Доктор Огълби, разполагате със забележителен архив.
Човекът не можеше да оцени дори и един комплимент.
- Щеше да е такъв, ако ми дадяха парите и персонала, от който имам нужда, за да го обслужвам както трябва. Хайде да видим документите ви.
Двойката му ги подаде. Огълби ги прочете, след което отиде до един компютър, за да се увери, че всичко е наред.
- Въобще не е трябвало да идвате тук - замърмори, докато кълвеше по клавиатурата с един пръст, за да запише гостите в системата.
- Има нещо, което не мога да разбера - започна Нина. - Имам предвид, това, което сме дошли да видим, е от историческа важност, но не представлява никаква заплаха за национална- та сигурност. Защо е с такова ниво на сигурност?
- Причината не е самият материал, а мястото, откъдето е взет - обясни Огълби, като още щракаше по клавиатурата. - В този случай, от нацистите.
- Нацистите? - изуми се Еди, като в своята изненада използва истинския си акцент, но побърза да се поправи: - От самити нъцисти.
За щастие, Огълби не му обърна внимание.
- Текстът е бил намерен в научен архив, иззет от американските военни в края на войната - част от този архив германците са откраднали от Гърция по време на окупацията си там. Другата част засяга онова, което бихте нарекли „морално съмнителните“ нацистки експерименти... - Ученият ги дари с преднамерено жестока усмивка. - ...Поради тази причина цялата колекция беше класифицирана, включително и текстът, който искате да видите.
- Защо? - попита Нина. - Той не може да бъде обвързан с никое от делата на нацистите.
- Свързан е просто по презумпция - обясни Огълби с покровителствен тон. - Нацистите са били много добри в картотекирането на документи. Ако разкрием един файл, хората ще разберат, че има и други, и ще поискат да видят и тях. По-лесно е да се класифицира всичко и само онези, които имат нужда от материалите, да получат достъп до тях. По този начин все още се възползваме от информация, която определени мекушави личности биха обявили за „неморална“. Макар да няма такова нещо. - Ученият приключи с кълването по клавиатурата. - Не можем да върнем духа в бутилката, но поне можем да си спестим мрънкането на хората, че някой е махнал тапата от нея.
Нина беше съгласна, че знанието само по себе си нямаше как да е неморално - според нея клишето, че „има неща, които е по-добре човек да не знае“, си беше антиинтелектуална тъпотия - но въпреки общите възгледи, Огълби бързо ѝ стана антипатичен.
- Вече сме в клуба на знаещите, така че може ли да видим текста? - попита остро Уайлд.
Ученият кимна сърдито и посочи към една от кабините.
- Влезте ей там. Можете да се насладите на системата ни в пълния ѝ блясък.
В кабината имаше добре осветено бюро, както и нещо, по- добно на лента за багаж, с каквито разполагаха летищата, но в доста по-малък размер. В стената беше инсталиран подвижен капак, който се отваряше от едната страна на кабината и бе предназначен да пропуска пристигащите материали; от другата страна имаше друг капак, който водеше до втора линия - за напускащите. Помещението разполагаше и с прозорец, който гледаше към хангара и километричните му редици с рафтове.