Еди заобиколи ъгъла и излезе на другата пътека, където Нина слизаше от рафтовете на пода.
- Добре ли си? - попита го тя и хукна към него.
- Да, но скоро ще ни погнат отново. Хайде да намерим стълбището. - Тръгнаха към най-близката стена на хангара.
Гласът на Огълби отново се разнесе от високоговорителите:
- Слабоумници такива! - разкрещя се на войниците той. - Измъкват се! В момента са в зона седем. Спрете ги!
- Мамка му, той ни вижда! - изруга Нина. Явно някъде над главите им имаше охранителни камери. Ако Огълби насочваше войниците към тях, нямаше да успеят да се измъкнат.
Еди погледна напред. Приближаваха ново разклонение, една совалка се движеше в тяхната посока, като изщракваше всеки път, когато минеше покрай насочващи сензори. Мъжът взе една кутия от рафта.
- Какво правиш? - попита го Нина.
- Размествам местата на нещата. - Изрита сензорите и събори контролното им табло, след което затъкна кутията в релсите. - Ела тук.
Върнаха се на съседната пътека. Совалката доближи до разклонението. Без помощта на насочващите сензори, вместо да завие, кранът продължи напред... и се удари в кутията. Тя се смачка под тежестта му, но беше достатъчна, за да разклати цялата му структура...
И да го извади от релси.
Деветметровата машина се килна на една страна, залюля се и се стовари върху един от рафтовете - той също се строполи, депозитните му кутии се посипаха под съпровода на ужасна какофония. Рафтът се удари в друг рафт, който също падна. В хангара се разрази неудържим домино ефект.
Не само лавиците падаха. Върхът на крана беше съборил цяла секция от електрическата мрежа. Тя се стовари върху релсите...
Чу се гръмовен трясък, разлетяха се искри и системата даде на късо. Внезапното натоварване извади от строя части, останали в електрическата мрежа от времето на Студената война. Хангарът потъна в мрак. Огълби беше потресен от хаоса, който цареше в библиотеката му.
- Уха - каза Еди, ехото на последния паднал рафт заглъхна. - Това свърши повече работа, отколкото предполагах.
- Обаче не ни помогна особено, не мислиш ли? - оплака се Нина. - Нищо не виждаме! - След малко осъзна, че не се намират в пълен мрак. Беше се задействало аварийното осветление, което хвърляше мека кехлибарена светлина наоколо.
Уайлд успя да различи ухилената физиономия на Еди.
- Можем да виждаме. Хайде. - Мъжът я поведе напред.
Сега, след като захранването беше извън строя и нямаше нужда да се пазят от машините, стигнаха бързо до стената на хангара. На около четиресет и пет метра от тях видяха малка осветена кутийка, в която с червено беше изрисуван знакът за авариен изход. Под него имаше врата. Втурнаха се към нея. Зад гърба им се чуваха виковете на охранителите между рафтовете, мъжете имаха достатъчно трудности да се открият взаимно, камо ли пък да тръгнат да търсят нарушителите.
Еди нахълта през вратата в дъното. Кехлибарената светлина зад нея разкри метално стълбище, което водеше нагоре в шахтата. Не забеляза движение, но все пак се спря.
- Чуваш ли нещо?
Нина се заслуша и прихвана далечния тропот на крака.
- Идват насам, но все още са далеч. - Еди кимна и тръгна по стъпалата. - Я чакай! - възпротиви се жена му. - Знам, че слухът ти не е от най-добрите, но не ме ли чу какво казах току-що? Вероятно ни чакат горе.
- Значи, просто няма да ходим там. Хайде, раздвижи малко коленете! - Чейс тръгна нагоре, Нина го последва объркана.
- Какво имаш предвид? - попита го тя, беше се задъхала. - Как ще се измъкнем?
- Във всеки случай не и като изкачим три хиляди стъпала. - Стигнаха до нов знак: следващо ниво. - Големият асансьор беше на този етаж.
- Мисля, че ще им е малко трудно да ни пропуснат, ако се качим с него!
- Зависи с какво се качваме. - Излязоха на площадката, но преди това Еди се увери, че никой не ги дебне зад вратата.
Бяха посрещнати от прави редици от тъмна и мълчалива стомана. Главното осветление продължаваше да свети на това ниво, но най-ярката светлина идваше от стойката с прожектори на мъжете, които ремонтираха танка. Нина предпазливо надникна към двамата механици иззад една от бронираните машини; мъжете разговаряха оживено, бяха чули алармата, но явно нямаха представа защо е била задействана.
- Трябва да минем покрай тези момчета, за да стигнем до асансьора.
- Аз ще се погрижа за тях - обеща Еди.
- Как? Видят ли те, ще вдигнат олелия на секундата.
- Защо? - Англичанинът посочи към омачканата си униформа. - Нали съм офицер?
- Така е, но в момента, в който си отвориш устата, ще разберат, че нещу ней нъред - рече му Нина и се опита да изимитира напъните му да говори с американски акцент. - Какво ще правиш, ще ползваш езика на глухонемите ли?