- Доктор Уайлд! Господин Чейс!
Еди се надигна и погледна подозрително новопристигналия. Беше полковник от ВВС, държеше нещо в едната си ръка: сателитен телефон.
- Ахъм? К’во ста’а?
- Може ли да дойда при вас?
Еди и Нина си размениха учудени погледи.
- Разбира се, защо не? - провикна се жената.
Полковникът тръгна надолу по склона, на няколко пъти замалко да се свлече, но успя да запази походката и достойнството си. От изписаното отвращение на лицето му ставаше ясно, че не желае да се разправя с тях, но се налагаше да го стори, за да изпълни заповедите на висшестоящите си. Протегна ръката с телефона.
- Казаха ми да ви предам това.
Нина взе апарата, все още беше объркана. Доближи го до ухото си така, че и Еди да може да чува.
- Ало?
- Доктор Уайлд, здравейте. - Гласът беше непознат баритон с американски акцент, новоанглийски.
- Кой се обажда?
- Не ме познавате... поне не още. Но мисля, че сте чували за организацията, която представлявам. Аз съм председателят на Групата.
Нина не можеше да скрие подозрението си.
- Е... какво искате?
- Желая да разговарям с вас. С двама ви, лично. Тъй като току-що спасих животите ви, се надявам, че ще проявите поне малко благодарност, като се съгласите да се срещнете с мен.
21
Вашингтон
Под гневните погледи на войниците от „Сайлънт Пийк“, Нина и Еди бяха отведени до хеликоптера, който се насочи североизточно от Лac Вегас към военновъздушна база „Нелис“. Там ги чакаше доста по-голям самолет от лиърджета, а именно С-37А, военната разновидност на „Гълфстрийм V“, луксозно обзаведен за превозване на ВИП персони. Съпровождаха ги двама офицери на ВВС, които също като полковника преди тях изглеждаха недоволни, че са били натоварени с тази неприятна задача. Когато самолетът отлетя, военните седнаха в дъното на каютата и от време на време хвърляха сърдити погледи към двойката.
Тъй като нямаше какво да се прави, Еди се изпъна в креслото си и проспа целия полет. Нина му завиждаше за спокойствието. Не можеше да се отпусне като него, предстоящата среща я тревожеше. Явно слуховете за Групата бяха истина; щом имаха достатъчно власт да се намесят в работата на военните - и то толкова бързо, че да прекратят действаща операция намери-и-унищожи - то тези хора разполагаха с директен достъп до най-високите етажи на американското правителство.
Използваха тази власт, за да спасят нейния живот и този на Еди. Беше им благодарна... но се страхуваше от онова, което щяха да поискат в замяна?
Нощта вече беше завладяла Източното крайбрежие, когато самолетът им кацна. Двамата офицери ги поведоха надолу по пистата, където ги чакаше лимузина. Еди надникна в нея и видя мъж в черен костюм, който му направи знак да влезе.
- Заповядайте, господин Чейс - покани го непознатият. - Седнете. Вие също, доктор Уайлд. Влизайте, не хапя.
- Но аз да - измърмори Еди и седна на мястото срещу мъжа. Нина колебливо се намести до съпруга си.
Непознатият беше на около шейсет години, висок и с широки рамене, което говореше, че на младини може би е бил спортист. Въпреки напредналата си възраст изглеждаше силен и в отлично здраве. Сивата му коса беше зализана назад, правоъгълните му очила му придаваха строг и аристократичен вид. Устата му изглеждаше така, все едно никога не се беше усмихвала.
- Добре дошли във Вашингтон - започна мъжът. - Радвам се да ви видя живи и в добро здраве.
- Аз щях да съм по-щастлив, ако знаех какво става - каза Еди.
- Точно това смятам да ви разкрия сега. - Непознатият натисна един бутон и каза на шофьора: - Да тръгваме. - Лимузината потегли, самолетът остана малко петно в затъмненото задно стъкло.
- Така - започна Нина, - първият ми въпрос е: кой сте вие?
- Казвам се Травис Уордън. Може да сте чували за мен, а може и да не сте. Зависи дали четете финансовите страници.
- Не са любимото ми четиво - призна си жената.
- Както и на много други хора. Театърът, който се разиграва във финансовия свят през последните няколко години, е в най-добрия случай ироничен, а в най-лошия - лицемерен. Всеки, който си е направил труда и е отделил време да провери информацията, която е общодостъпна за всички, щеше да осъзнае, че подемът преди икономическата криза беше неустойчив. Но... - мъжът сви рамене - ...никой не иска да вярва, че добрите времена също имат край, затова хората отказват да мислят за неизбежното. - Уордън дари спътниците си с многозначителен поглед. - Почти никой.