— Шуфой!
— Познавам този глас! — джуджето отвори очи. Над него се беше надвесил Амеротке, а зад гърба му притеснено надничаше и кършеше дебели пръсти Майарх.
— Господарю съдия! — извика тя. — Щом не можем да задоволим вас, позволете ни поне да доставим удоволствие на слугата ви.
Шуфой се взря в Амеротке:
— Оставете ме, господарю. Оставете ме да се нося като лилия по огледалната повърхност на езеро…
— Ще ти дам аз една лилия! — извика Амеротке. — Майарх! Щом върховният съдия не приема подаръци, същото се отнася и за слугата му… — едва изрекъл тези думи, Амеротке разбра, че звучат глупаво и надуто. Обърна се към Шуфой и додаде: — Е, можеш да останеш, ако искаш… Но аз трябва да се прибирам вкъщи…
Джуджето спусна краката си от нара. Прибра слънчобрана и малката си торбичка и сърдито забърза след Амеротке. По улиците и алеите все още беше пълно с хора, които се наслаждаваха на прохладната вечер. Неколцина войници стояха пред една пивница и ревяха военна песен:
Амеротке мина покрай тях. От време на време запушваше носа си заради различните лепкави миризми — на пържено масло, на риба, на тор. По тесните сокаци лаеха кучета, а голи деца тичаха наоколо и се гонеха с пръчки. Край тях преминаха група въоръжени стражи от храмовата полиция. Най-накрая Амеротке и Шуфой се измъкнаха от тълпата и тръгнаха към портите на града. Върховният съдия спря и виновно сведе поглед към Шуфой.
— Съжалявам — извини се той. — Наистина съжалявам, но бях уморен.
— И аз съжалявам — джуджето раздразнено изкриви лице. — Езикът трябва да говори истината, сърцето да говори със сърцето.
— Какво искаш да кажеш?
— Че не ми казахте нищо за нападението в съда тази сутрин! — Шуфой свали слънчобрана и почти изтанцува танца на гнева. Замря на място и се взря в господаря си: — Мислех, че амеметите са мъртви. Избити в пустинните земи.
— Някои може и да са оцелели — отвърна Амеротке. — Шпионин на фараона от Дома на тайните ми съобщи, че пак правят опити да се организират и събират нови членове — той потупа Шуфой по главата. Джуджето отблъсна ръката му и нагласи шапчицата на темето си. — Ти знаеш за тях повече от мен — продължи Амеротке. — Чуваш слуховете и приказките по пазарите…
Шуфой кимна:
— Те почитат Мафдет, богинята с лице на котка. Ако решат да ви убият…
— Да, да, знам за питката със семена от рожков — прекъсна го Амеротке.
— Ще разпитам насам-натам. Амеметите може и да обичат да убиват, но със сигурност златото ги привлича повече.
Амеротке млъкна, наближаваха портите на града. Командирът на стражата позна върховния съдия и се поклони дълбоко. Те излязоха необезпокоявани на главния път.
— Наистина ли мислите, че Нехему е бил един от тях? — попита Шуфой.
— Може и да блъфираше — отвърна Амеротке. — Но не ни остава нищо, друго, освен да чакаме и да видим какво ще стане. Помоли ли приятелите си долу край реката да поразпитат внимателно за Антеф?
— А, да, тъкмо се връщах от там, когато Майарх ме срещна. А какво стана с оня случай със Залата на подземния свят?
— Ще видим, ще видим — Амеротке се взря в отсрещния бряг на реката, пълна с лодки и товарни салове, които бързаха към кейовете на града. — Хубаво е отново да си у дома — прошепна той.
Минаха покрай бедняшкия квартал и вече навлизаха в по-заможната част на града с просторните къщи на чиновниците. Скоро спряха пред дома на съдията и Шуфой яростно заудря със слънчобрана по вратата. Портата се отвори. Амеротке влезе в личния си рай, в своя малък оазис на спокойствието. Тук в голямо изобилие растяха ябълки, бадеми, смокини и круши. Изложени на припек лехи с лук, краставици, патладжани и други зеленчуци даряваха приятен аромат. Следван от Шуфой, Амеротке мина по пътеката и изкачи стълбите към входа на къщата.
Норфрет го чакаше. Свали сандалите му, донесе вода и изми ръцете и краката му. Извади каничка от алабастър с благовонни масла и разтри главата и врата му. Шуфой се огледа. Не се виждаше никой от останалите слуги. В помещението ухаеше прекрасно. Норфрет беше облечена в проста бяла роба и златни сандали. Джуджето се почувства неудобно. Господарката явно искаше да остане насаме със съпруга си, така че той измърмори някакво извинение и се измъкна да търси децата на съдията, чиито гласове ехтяха от другия край на къщата.