Шуфой се върна.
— Говорих със собственика на бардака. Не знае нищо за Сато и не може да си спомни някой като него да е стъпвал тук наскоро.
Пренхое въздъхна разочаровано. Скитника по реката се появи отново. Сграбчи Шуфой по рамото и прошепна:
— Той е отвън, в двора. Казах му, че му носите добри новини за жалбата му в съда…
— Имаш ли нож? — попита Шуфой. Скитника по реката разгърна мръсния си пояс. — Добре! — кимна джуджето. — Ела с мен.
Антеф стоеше в сенките на крайбрежната алея. Шуфой го хвана за ръката и го отведе в най-притуления ъгъл. Войникът недоверчиво изгледа джуджето, а след това спря поглед върху Пренхое и Скитника по реката.
— Кой си ти? — попита той Шуфой. — Казаха ми, че носиш добри новини…
— Да, за теб са добри. Защото ще ти дадем време да изчезнеш от Тива, преди господарят ми да се е върнал. Иначе няма да отървеш затвора в някой от оазисите сред Червените земи…
Лицето на Антеф се разкриви от гняв.
— Далифа е моя жена! — извика той и вдигна предупредително бойния си кривак. — Ще отида в съда и ще кажа, че съм бил заплашван!
— Ако не свалиш кривака — предупреди го Шуфой, — наистина ще бъдеш заплашен. А сега ме чуй, Антеф. Не вярвам да си бил ударен по главата. Дезертирал си от войската и си се отдал на лек живот из градовете по Нил. А сега се правиш на смел войник!
— Нямаш никакво доказателство!
— Но един търговец в Мемфис има! — при тези думи лицето на Антеф се изостри. Той пристъпи от крак на крак и изгледа с копнеж пътеката към реката. — В Мемфис си се оженил — продължи джуджето, — което означава, че си смятал Далифа за разведена. Откраднал си един товар кутийки от сандалово дърво от бащата на жена си, а щом са те разкрили и изхвърлили, си се върнал в Тива, където за късмет бившата ти съпруга е получила богато наследство. И отново си решил да играеш ролята на ранения герой. Колко трогателно! Но господарят Амеротке е умен човек. Не се подвежда лесно. Вероятно веднага е разбрал какъв злодей си.
— Нямам представа, за какво говориш…
— Напротив, много добре знаеш. Беше бесен, че съдията не отсъди веднага в твоя полза. И понеже си видял как онзи убиец Нехему заплаши господаря ми в съда, си решил да се възползваш от ситуацията, нали? Престорил си се на амемет и си изпратил на Амеротке питка със семена от рожков. При това в една от откраднатите кутии от сандалово дърво.
Антеф беше видимо вбесен. Шуфой посочи кесията на колана му:
— А това тук ще взема със себе си!
— В никакъв случай! — ръката на Антеф се спусна към камата.
Устата на Пренхое пресъхна. Обстановката се нажежаваше.
— Ще взема кесията — настоя джуджето. — А ти ще идеш в храма на Маат и ще подпишеш споразумение за развода с Далифа. Ще се откажеш от всички претенции към нея и имота й. И до изгрев-слънце да си далеч от Тива!
Войникът отстъпи назад:
— Наистина ли мислиш, че ще те послушам, нещастно джудже? Вярваш ли, че просто ей така ще си замина и ще гледам как други се веселят вместо мен? След всички положени усилия? — лицето му беше изкривено от гняв.
— Да — отвърна Шуфой. — Иначе те очакват каменните кариери или затворът!
Антеф се раздвижи бързо. Извади камата си и замахна към Шуфой, но дребосъкът се дръпна настрани и рязко заби ножа си в стомаха му. Войникът падна на земята, от устата му бликна кръв. Лежеше по гръб с изпънати крака, кашляше и се давеше, потрепери няколко пъти и замря.
— Ти го уби! — извика Скитника по реката.
Пренхое отстъпи и нервно облиза устни. Шуфой беше невъзмутим, очите му блестяха. Изправи се срещу тях и властно заяви:
— Антеф беше закоравял злодей. Заплаши господаря ми, върховния съдия в Залата на двете истини. Дадох му шанс за живот, но той избра смъртта. Решението беше негово. Вие сте ми свидетели. Беше самоотбрана, нали?
Пренхое кимна:
— Но ти го направи нарочно, нали, Шуфой?
— Може би — усмихна се джуджето. — Антеф беше човек на силата, отмъстителен и зъл. Страхливец, дезертьор, престъпник и крадец… — взе кесията на войника и я хвърли към Скитника по реката. — Занеси тялото му в Некропола. Увери се, че душата му ще поеме пътешествието си към Далечния хоризонт.
Амеротке седеше със скръстени крака върху леглото в покоите си в храма на Хор. Беше се върнал късно предишната вечер. Сега помощниците му стояха пред него, преливащи от желание да се похвалят как бяха изпълнили заръките му. Съдията им се усмихна:
— По лицата ви личи, че имате да ми казвате нещо.