— Съпругът ми ми каза — отвърна след миг объркване тя.
— Не, не съм! — заекна Хани. Изгледа кръвнишки съпругата си: — Заклевам се пред фараона, че никога не съм ти казвал такова нещо.
Вехлис му хвърли презрителен поглед.
— Вие поискахте доказателство — намеси се отново Амеротке. Обърна се и се поклони на Хатусу. — То ще дойде на две части, ваше величество. Първия ден, когато дойдох тук, слязох долу в гробницата. Исках да разгледам рисунките по стената. Убиецът ме проследи, стреля с лък и след това изчезна… — съдията замълча.
— Но защо Вехлис би искала смъртта ви? — попита Амон.
— Смъртта ми трябваше да има същия ефект както убийството на Хатор — да предизвика недоволство, да обяви провала на съвета на върховните жреци…
— Продължи — заповяда Хатусу. — Значи си отишъл в гробницата, а после?
— Да. Нападението се провали, но стрелецът трябва да е бил един от членовете на съвета, само те знаеха, че възнамерявам да сляза в гробницата. В началото си мислех, че ще е невъзможно да проследя къде са били всички по това време, но по една случайност ми беше поднесена нужната информация. Амон се забавляваше с танцьорка от храма. Хатор, Изида, Озирис, Анубис и Сенги са били извън храма, а върховният жрец Хани е бил на служба в светилището. Но вие, уважаема Вехлис, сте съвсем друг въпрос. Спомняте ли си онази сутрин? Дойдохте в библиотеката с една прислужница. Казахте, че отивате да поплувате в свещеното езеро. Тогава не заподозрях нищо. Но след това се замислих. Дали дойдохте да ми кажете какво мислите да правите, за да не паднат подозренията върху вас? Изпратих Шуфой да намери прислужницата ви. Той я отведе от храма в една къща, където сега е в безопасност. Тя си спомня онази сутрин много добре. Тръгнали сте да поплувате, но внезапно сте променили решението си. Освободили сте момичето. Взели сте лък, колчан със стрели и… се опитахте да ме убиете в гробницата.
— Ако доведете тази кучка тук — развика се Вехлис, — бързо ще освежа паметта й! — после се овладя и заговори по-спокойно: — Това ли е единственото доказателство, което можете да представите?
— Не, съвсем не! — Амеротке се обърна към Сененмут: — Господарю, отвън чака една жена на име Далифа. Бих искал да я пуснете да влезе.
Сененмут нареди на пазачите да доведат Далифа. Миг по-късно тя прекрачи в залата и се поклони на присъстващите. Изглеждаше изплашена и смутена. Амеротке се беше видял с нея по-рано сутринта и й беше казал какво точно да направи.
— Коя е тя? — попита Вехлис.
— Последното ми доказателство. Огледайте я внимателно, Вехлис. Какво виждате?
— Млада жена, направо дете.
— Вгледайте се добре в чертите й!
Вехлис се подчини:
— Трябва ли да я познавам отнякъде?
— Да. По-точно сте я познавали преди. Защото това е незаконната дъщеря на Нерия…
— Невъзможно! — извика Вехлис. — Той ми каза… — тя спря внезапно.
— Какво? Какво ви каза Нерия? — попита бързо съдията. — И защо този потаен, затворен в себе си архивар би споделил нещо толкова лично със съпругата на върховния жрец? Ти си обичното дете на Нерия, нали Далифа? — жената кимна. — Държали са я скрита — продължи върховният съдия — от погледите на хората. Но Нерия я е посещавал. Казал й е всичко: за връзката ви, господарке Вехлис, говорил й е за уважението и преклонението си към стария учен Прем. И какво друго, Далифа?
— Какво е намерил в библиотеката — отвърна младата жена. — Колко е бил развълнуван от татуировката на бедрото си. Показа ми я. Той наистина ви обичаше… — Далифа вдигна глава.
Вехлис се облегна в креслото.
— Не е вярно! — прошепна тя като че ли на себе си. — Нерия щеше да ми каже. Той ми казваше абсолютно всичко! Познавахме се от толкова години!
— Какво ще кажете, господарке Вехлис? — попита Сененмут. — Срещу вас бяха повдигнати ужасни обвинения.
— Млъкни, каменоделецо! — Вехлис се приведе напред, на лицето й играеше усмивка. — Във вените ми тече най-добрата кръв на Египет. Не отговарям на каменоделци!
— Тогава отговори на мен! — гласът на Хатусу беше спокоен и студен.
Усмивката на Вехлис се стопи. Тя изгледа Хатусу презрително.
— Щом не говоря с каменоделец — изсумтя тя, — защо да говоря с неговата курва? — Вехлис се облегна назад, забавляваше се от неодобрителните възгласи. — Малката Хатусу — подигра я тя, — друсах те на коленете си и ти бършех задника. Малкото дребосъче в двора на баща си. Как се осмеляваш? — изсъска тя. — Как се осмеляваш дори да си помислиш да седнеш на неговия трон? Да ни накараш да целуваме земята под нозете ти!
— Ще умреш заради думите си! — обяви Хатусу.
— Всички ще умрем, блуднице!