— Божичко… — ахна Рейс.
Наш извади една снимка от куфарчето си.
— Имаме основания да смятаме, че човекът, виновен за тази жестокост, е Хайнрих Анистазе, майор от източногерманската тайна полиция, ЩАЗИ.
Уилям погледна фотографията. На нея се виждаше мъж, който слиза от автомобил. Той бе висок и широкоплещест, с къса черна коса, вчесана напред, и тесни като цепки очи. Сурови очи, студени очи, очи, които сякаш постоянно се присвиваха. Изглеждаше около четиридесет и пет годишен.
— Обърнете внимание на лявата му ръка — посочи Наш.
Рейс внимателно се вгледа в снимката. Мъжът беше отпуснал лявата си ръка на вратата.
Левият безименен пръст на Хайнрих Анистазе липсваше.
— По време на Студената война Анистазе попаднал в плен на източногерманска мафиотска организация, която ЩАЗИ се опитвала да унищожи. Те го накарали сам да си отреже пръста, за да го пратят по пощата на началниците му. Но после Анистазе избягал и се върнал — с цялата сила на ЩАЗИ. Излишно е да отбелязвам, че организираната престъпност никога повече не е представлявала проблем в комунистическа Източна Германия.
По-важни за нас обаче са неговите методи при други обстоятелства. Разбирате ли, изглежда че Анистазе има особен начин да кара хората да говорят. Известно е, че екзекутирал хората, намиращи се от двете страни на онзи, който не му давал желаната информация.
Последва кратко мълчание.
— Според последните ни разузнавателни сведения — продължи Наш, — след края на Студената война Анистазе работи като неофициален наемен убиец за правителството на обединена Германия.
Значи оригиналният ръкопис е у немците — каза Рейс. — Тогава как се сдобихте с копието?
Полковникът мрачно кимна.
— Монасите дали на немците оригиналния ръкопис. Истинският, неукрасен ръкопис, дело на самия Алберто Сантяго.
Но те не им казали, че през хиляда петстотин деветдесет и девета, трийсет години след смъртта на Сантяго, друг францискански монах започнал да преписва неговото съчинение с намерението да създаде ръкопис, достоен за очите на крале. За съжаление той умрял, преди да завърши работата си, но вторият, недовършен екземпляр от Ръкописа на Сантяго, също се съхранявал в абатството „Сан Себастиан“. И ние имаме копие от него.
Рейс вдигна ръка.
— Добре, добре — рече той. — Почакайте малко. Защо са всички тия убийства и интриги заради този изчезнал идол на инките? Какво искат правителствата на Съединените щати и Германия от едно четиристотингодишно парче камък?
Наш мрачно се усмихна.
Разбирате ли, професоре, ние не търсим идола — отвърна той. — А материала, от който е направен.
— Какво искате да кажете?
— Професор Рейс, според нас Духът на народа е бил издялан от метеорит.
— Статията от списанието — каза Рейс.
— Точно така — потвърди Наш. — Написана от Алберт Мюлер от Бонския университет. Преди доста преждевременната си смърт Мюлер е проучвал метеоритен кратер с диаметър километър и половина в джунглите в югоизточната част на Перу. Мястото се намира на осемдесетина километра от Куско. Като съди по големината на кратера и скоростта, с която джунглата го е покрила, Мюлер смята, че между хиляда четиристотин и шейсета и хиляда четиристотин и седемдесета година там е паднал метеорит с голяма плътност и диаметър около шейсет сантиметра.
— Което — прибави Уолтър Чеймбърс, — съвпада с възхода на инките в Южна Америка.
— По-важно за нас обаче е онова — продължи полковникът, — което Мюлер е открил в стените на кратера. Следи от вещество, известно като тирий двеста шейсет и едно.
— Тирий двеста шейсет и едно ли? — повтори Рейс.
— Това е рядък изотоп на обикновения химически елемент тирий — поясни Наш, — и не се среща на Земята. Всъщност тирият е разпространен само във вкаменен вид, вероятно в резултат на астероидни удари в далечното минало. Той произхожда от системата Плеяди, бинарна система, недалеч от Слънчевата. Но тъй като идва от бинарна звездна система, тирият е много по-плътен дори от най-тежките земни елементи.
Сега вече нещата започваха да изглеждат по-логични на Рейс. Особено причината армията да прати група физици в джунглата.
— И какво точно можете да направите с този тирий? — попита той.
— Полковник! — внезапно извика някой.
Наш и Рейс се завъртяха към Трой Коупланд, един от другите учени, който бързо се приближаваше по пътеката от пилотската кабина. Коупланд беше висок, мършав, със слабо, напомнящо на ястреб лице и проницателни тесни очи. Той работеше в УСВП — ядрен физик, спомни си Уилям — и изглеждаше изключително мрачен човек.