Ала по време на пътуването си Ренко бил заловен от засада, устроена от губернатора с помощта на чанките — крайно враждебно племе от северните джунгли, покорено против волята му от инките.
Подобно на много други племена от този район, чайките виждали в пристигането на моите съотечественици начин да се избавят от игото на инките. Те незабавно предложили услугите си на губернатора като доносници и водачи, в замяна на което получили мускети и метални мечове, защото племената в Нова Испания не могат да обработват бронз и желязо.
Докато Ренко ми разказваше за своята задача и как е попаднал в ръцете на губернатора, през рамото му видях един индианец от племето чанка, също затворник на „Сан Висенте“.
Името му беше Кастино, грозен, жесток човек. Висок и космат, брадат и мръсен, той бе съвършено различен от младия изтънчен Ренко. Беше отвратително създание, най-страшното човешко същество, което някога съм имал нещастието да видя. През кожата на лявата му буза стърчеше остра бяла кост, характерният белег на чанките.
Когато идвах при младия княз, Кастино винаги хвърляли1 злобни погледи към гърба му.
В деня, в който ми разказа за задачата си да вземе идола, Ренко беше извънредно обезпокоен.
Обектът на пътуването му, каза ми той, бил заключен в подземието на Кориканча, храмът на слънцето в Куско. Ала в този ден князът дочул разговор между двама пазачи на кораба и научил, че столицата на инките неотдавна паднала и испанците я подложили на грабеж.
Аз също бях чул за превземането на Куско. Говореше се, че грабежите там били най-ужасните от цялото завоевание. Изобилстваха слухове за това как испанците се избивали помежду си в жаждата си за планините от злато, които се криели зад градските стени.
Такива разкази ме изпълваха с ужас. Бях пристигнал в Нова Испания едва преди шест месеца с всичките глупави идеали на невръстен послушник. Мечтаех да покръстя всички местни езичници в нашата благородна Католическа вяра, да предвождам колона от войници, високо вдигнал разпятието, представях си как Ще строя високи черкви, които ще предизвикат завистта на Европа. Ала тези идеали бързо бяха сринати в праха от безсмислените прояви на жестокост и алчност от страна на моите съотечественици, на които ежедневно присъствах.
Убийства, грабежи, изнасилвания — това не бяха постъпки на хора, които се бият в името Божие. Това бяха постъпки на злодеи. И наистина, в миговете на най-голямо разочарование, например когато един испански войник обезглави местна жена, за да вземе златната и огърлица, аз се питах дали се боря на праведната страна. И изобщо не се изненадах, че испанските войници са започнали да се избиват един друг.
Трябва да прибавя обаче, че вече бях чувал слухове за свещения идол на Ренко.
Всеки знаеше, че Ернандо Писаро, брат и главен лейтенант на губернатора, е предложил цяло състояние за информация, която да му помогне да открие идола. Фактът, че нито един от инките, абсолютно никой, не издаде местонахождението на идола в замяна на баснословната награда на Ернандо, според мен показваше колко много почитат това свещено изображение. Срам ме е да го кажа, но не вярвам, че при подобни обстоятелства моите съотечественици щяха да постъпят по същия начин.
Ала въпреки всички разкази за плячкосването на Куско, не бях чул някой да е открил скъпоценния идол.
А ако го бяха намерили, вестта щеше да литне по-бързо от вятъра. Защото щастливият войник, който го откриеше, незабавно щеше да бъде посветен в рицарски сан. Губернаторът щеше да го направи маркиз и късметлията щеше да прекара остатъка от живота си в пълен разкош.
И все пак нямаше такива слухове.
Което ме караше да смятам, че испанците в Куско още не са го намерили.
— Помогни ми, брат Алберто — с умоляващ поглед каза Ренко. — Помогни ми да избягам от тази плаваща килия, за да мога да изпълня задачата си. Единствено аз съм способен да спася идола на моя народ. А след като испанците са превзели Куско, вече е само въпрос на време да го открият.
Хм.
Не знаех какво да му отговоря. За нищо на света не можех да сторя такова нещо. Не можех да му помогна да избяга. Щях да стана предател на своята родина. Ако ме хванеха, щяха да ме затворят в този адски плаващ зандан. И затова напуснах кораба, без да кажа нито дума.
Ала щях да се върна. И пак щях да приказвам с Ренко. И той пак щеше да ме помоли за помощ — с пламенен глас и умоляващи очи.
И винаги, щом внимателно се замислех над въпроса, умът ми се завръщаше към две неща: моето крайно разочарование от позорното поведение на хората, които наричах свои съотечественици, и обратно — възхищението ми от стоическия отказ на инките да разкрият тайното местонахождение на своя идол пред лицето на такава непреодолима беда.