Наистина, никога не бях виждал такава безрезервна всеотдайност. Завиждах на вярата им. Бях чувал, че Ернандо подлага на мъчения цели села в маниакалното си търсене на идола, бях слушал за извършените от него жестокости. Питах се как бих постъпил, ако избиваха собствения ми народ. При такива обстоятелства щях ли да разкрия къде е Йерусалим?
Да, накрая признах аз и бях двойно засрамен.
И така, въпреки волята си, въпреки моята Вяра и верността ми към моята родина, аз реших да помогна на Ренко.
Напуснах кораба и се върнах по-късно същата нощ, като водех със себе си един млад прислужник, инка на име Тупак, точно както ме беше инструктирал Ренко. Двамата носехме наметала с качулки заради студа и държахме ръцете си скрити в ръкавите.
Отидохме в лагера на пазачите. Тъй като по това време повечето ни сили участваха в плячкосването на Куско, в палатковото селище на брега бе останала съвсем малка група войници. Всъщност само един нощен страж — дебел и мръсен главорез от Мадрид със смърдящ на алкохол дъх и черни нокти — охраняваше моста към затвора.
След като подозрително изгледа Тупак — не беше необичайно млади индианци да прислужват на монаси като мен — стражът шумно се оригна и ни нареди да запишем имената си в книгата за посещения.
Подчиних се. Когато свърших, двамата се качихме на тесния дъсчен мост, водещ към вратата, пробита в корпуса на закотвения по средата на реката кораб.
Току-що бяхме минали покрай мръсния нощен пазач обаче, когато младият Тупак рязко се извъртя, сграбчи го изотзад, изви главата му и за миг му строши врата. Тялото на войника се свлече на стола. Тази ужасна постъпка ме накара да потръпна, но странно — не изпитвах никакво състрадание към него. Вече бях взел решение, бях прехвърлил своята вярност към врага и нямаше връщане назад.
Моят млад спътник бързо взе оръжието на пазача, неговия pistallo — или „пистолет“, както го наричаха някои от съотечествениците ми — и накрая връзката с ключове. След това Тупак завърза камък за крака на убития и хвърли трупа му в реката.
Под бледосинкавата лунна светлина двамата пресякохме клатещия се мост и се качихме на кораба.
Щом влязохме в затвора, вторият пазач скочи на крака, ала Тупак го изпревари и стреля с пистолета в движение. Гърмежът в затвореното пространство беше оглушителен. Затворниците се събудиха от ненадейния ужасяващ екот.
Когато се приближихме до килията му, Ренко вече бе на крака.
Ключът плавно влезе в ключалката и вратата се отвори е лекота. Пленниците наоколо викаха, тропаха по решетките и умоляваха да ги освободим. Очите ми шареха във всички посоки и насред цялата тази врява зърнах гледка, която ме вледени до мозъка на костите ми.
Видях онзи чанка, Кастино. Той стоеше в килията си, стоеше абсолютно неподвижно и втренчено ме наблюдаваше.
Ренко бързо отиде при трупа на убития пазач, взе оръжията му и ми ги подаде.
— Хайде — каза той и думите му ме откъснаха от хипнотизиращия поглед на Кастино. Както беше само по затворнически дрипи, князът бързо съблече мъртвеца и припряно нахлузи кожените му дрехи.
После отново се изправи и отключи още няколко килии. Забелязах, че освобождава само воините инки, а не затворниците от покорените племена като чанките.
После Ренко внезапно се втурна през вратата с пушка в ръка, без да обръща внимание на крясъците на другите пленници и ми извика да го последвам.
Върнахме се по моста с групата бягащи затворници. По това време обаче другите бяха чули глъчката на кораба. На брега се появиха четирима испански конници, стреляха по нас с мускетите си и изстрелите отекнаха като гръмотевици в нощта.
Ренко отвърна на огъня. Боравеше с пушката като опитен испански пехотинец и свали един от испанците от коня му. Другите инки ни изпревариха и се справиха с още двама.
Последният конник пришпори жребеца си към мен. За миг видях, че ме гледа — европеец, помагащ на тези езичници. Зърнах гняв в очите му и той насочи мускета си към гърдите ми.
Тъй като нямаше на какво друго да разчитам, бързо вдигнах пистолета си и стрелях. Оръжието изгърмя и можех да се закълна в самата Света Библия, че откатът едва не ми изкълчи ръката. Конникът пред мен полетя назад и се строполи от седлото.
Стоях там зашеметен, стиснал пистолета в длан, вперил поглед в трупа на земята. Полагах всички усилия да се убедя, че не съм сторил зло. Той щеше да ме убие…
— Братко! — внезапно извика Ренко.
Светкавично се обърнах. Той беше яхнал жребеца на един от испанците.