— Хайде! — каза князът. — Вземи коня му! Трябва да отидем в Куско!
Куско се издига в началото на дълга планинска долини, разположена в посока север-юг. Градът се намира между две успоредни реки, Хуатанай и Тулумайо, които играят ролята на крепостни ровове.
Върху хълма на север се извисява най-характерната особеност в долината на Куско. Това е каменната крепост Саксайхуаман, която гледа над града като бог.
Саксайхуаман е сграда, каквато никога не съм виждал по света. Нищо в Испания, дори в цяла Европа, не може да се сравнява с нея по големина и царствено присъствие.
Тази страховита цитадела има приблизително пирамидална форма и се състои от три реда гигантски стени, всяка висока най-малко сто педи4, изградени от огромни стотонни блокове.
Тези инки нямат хоросан, ала предостатъчно компенсират липсата му с изключителното си майсторство в каменоделството и зидарството. Вместо да спояват камъните, те строят всичките си крепости, храмове и дворци, като дялат гигантски блокове с правилна форма и ги редят плътно един до друг. Пролуките са толкова тесни, че човек не може да пъхне помежду им дори острие на нож.
Тук трябва да кажа, че обсадата на Куско е една от най-странните в историята на съвременното военно дело.
Странността й произтича от следния факт. Нашествениците, моите съотечественици, испанците, бяха зад градските стени, а жителите на града, инките, бяха извън тях.
С други думи, инките обсаждаха собствения си град.
Това положение беше резултат от дълга и сложна поредица от събития. През 1533 година моите испански съотечественици необезпокоявано влязоха в Куско и отначало се държаха дружески с инките. Едва когато започнаха да осъзнават действителните размери на богатствата в града, те се отказаха от опитите си да се преструват на цивилизовани.
Моите сънародници плячкосваха Куско с безподобна ярост. Местните мъже бяха поробвани. Местните жени бяха изнасилвани. Претопяваха цели каруци злато, поради което инките започнаха да ни наричат „златоядци“. Очевидно смятаха, че неутолимата жажда за злато се дължи на потребността ни да го ядем.
През 1535 година сапа инка, братът на Ренко, Манко Капак, който дотогава се примиряваше със злодействата на моите сънародници, избяга от столицата в планината и събра огромна армия, за да си върне Куско.
Войската на инките, сто хиляди силни мъже, ала въоръжени само с пръчки, тояги и стрели, се спусна към столицата и за един ден превзе Саксайхуаман — гигантската каменна крепост над града. Испанците се скриха зад градските стени.
Така започна обсадата.
Щеше да продължи три месеца.
Нищо на този свят не можеше да ме подготви за гледката, която видях при влизането си през колосалната каменна порта в северния край на долината на Куско.
Беше нощ, ала спокойно можеше да е ден. Навсякъде пламтяха огньове — и зад градските стени, и извън тях. Приличаше на самия ад.
Долината пред мен бе покрита с невиждано море от хора, които прииждаха от цитаделата на хълма над града. Сто хиляди инки викаха, крещяха, размахваха факли и оръжие. Бяха обсадили града. Зад крепостните стени бушуваха пожари, опустошаващи каменните сгради.
Ренко яздеше пред мен и се насочваше право към кипящите вълни, които се разтваряха пред него също като Червено море пред Мойсей.
И в този момент от инките се надигна оглушителен рев, радостен вик, пламенен и триумфален, от който космите на тила ми настръхнаха.
Сякаш мигновено бяха познали Ренко, въпреки че носеше испански дрехи. Сякаш всеки един от тях знаеше каква е задачата му и бе готов на всичко, за да му помогне да я изпълни.
Двамата с княза вихрено препускахме сред огромната войска, която ни правеше път с ликуващи възгласи.
Скочихме от конете в подножието на могъщата крепост Саксайхуаман. Докато крачехме сред редиците на инките, видях многобройни колове, на които бяха набучени окървавени глави на испански войници. На някои бяха набити цели трупове на пленени испанци. Главите и стъпалата им бяха отсечени. Ускорих ход, за да не изостана от моя приятел Ренко.
После тълпата пред нас ненадейно се раздели и аз се озовах пред един от входовете на гигантската каменна крепост. Там стоеше индианец, облечен във великолепни одежди. Той носеше ослепителен червен плащ, златна огърлица и възхитителна корона с инкрустирани скъпоценни камъни. Заобикаляше го свита от поне двадесет воини и прислужници.
Това беше Манко. Сапа инка.
Манко прегърна Ренко и двамата размениха няколко думи на кечуа, езикът на инките. По-късно Ренко ми ги преведе по следния начин:
— Братко — каза сапа инка. — Тревожехме се къде си. Чухме, че си пленен или още по-страшно, че си убит. А ти си единственият, който има право да влезе в подземието и да спаси…