Той се приближи до един от кладенците. Последвах го на моста и ето какво видях в мръсната дупка.
Самата яма имаше отвесни пръстени стени и трябва да бе дълбока най-малко пет крачки. Бягството беше невъзможно. На дъното седеше среден на ръст мъж, целият мръсен и смърдящ. Макар и мършав, той не изглеждаше отчаян, нито викаше като другите клети създания в този зандан. Просто седеше, облегнал гръб на стената и имаше нехаен, отпуснат вид. От неговото самообладание, от онова небрежно спокойствие на престъпниците по целия свят, ме побиха тръпки. Зачудих се какво иска от такъв човек Ренко.
— Басарио — каза князът.
Престъпникът се усмихна.
— И това ако не е добрият княз Ренко…
— Трябва ми помощта ти — направо започна младият ми спътник.
Това като че ли се стори смешно на затворника.
— Не мога да си представя за какво са му притрябвали на добрия княз моите умения — засмя се той. Какво има, Ренко? Да не си решил да започнеш живот на престъпник, след като царството ти е в развалини?
Ренко се озърна назад към входа на подземната зала, за да види дали не са се появили испанци. Споделях неговата тревога. Прекалено дълго бяхме останали в този затвор.
— Ще ти го кажа само веднъж, Басарио — твърдо отвърна князът. — Ако решиш да ми помогнеш, ще те измъкна оттук. Ако не се съгласиш, ще те оставя да умреш в тази яма.
— Интересен избор — отбеляза престъпникът.
— Е?
Басарио се изправи.
— Измъкни ме от дупката.
Ренко веднага отиде да донесе дървената стълба, облегната на отсрещната стена.
Аз от своя страна се безпокоях заради Ернандо и неговите войници. Можеха да се появят всеки момент, а князът се пазареше с някакъв затворник! Бързо се запътих към вратата, през която бяхме влезли. Когато стигнах, надникнах навън…
… и видях мрачната демонична фигура на Ернандо Писаро. Слизаше по стълбището право към мен!
Тази гледка накара кръвта ми да се смрази — безумните кафяви очи, засуканите черни мустаци, рошавата черна брада, небръсната седмици наред.
Втурнах се обратно вътре.
— Ренко!
Той тъкмо бе спуснал стълбата в ямата на Басарио, когато се обърна и видя първия испански войник да влиза в залата след мен.
Князът светкавично вдигна лъка и опъна тетивата чак до ухото си. Аз се наведох. Стрелата прелетя през залата и се заби точно в челото на войника. Испанецът изгуби равновесие и тежко се строполи на пода.
Затичах се по мрежата от каменни мостове над зловонните затворнически ями.
В помещението влязоха още конквистадори, които стреляха с мускетите си. Ернандо беше с тях.
Басарио вече бе изпълзял от дупката си и сега двамата с Ренко бягаха към отсрещния край на залата.
— Алберто! Насам! — извика князът и посочи широка каменна врата в дъното на зандана.
Погледнах натам и видях масивен квадратен каменен блок, закачен на подобен на скрипец механизъм над изхода. Две яки въжета го държаха точно над вратата, опънати с каменни тежести. Така застаналите на издигнатия балкон тъмничари лесно можеха да го вдигат и спускат.
Затичах се натам.
В този момент усетих, че върху гърба ми се стоварва ужасна тежест и полетях напред. Тежко се проснах на един от тесните каменни мостове и за своя изненада открих, че един испански войник ме е блъснал изотзад!
Той приклекна до мен, измъкна кинжала си и се канеше да ме прониже с него, когато внезапно в гърдите му се заби стрела. Тя го удари с такава сила, че изби заострения стоманен шлем от главата му и го запрати назад в ямата под нас!
Погледнах надолу. Четирима мръсни затворници едновременно се нахвърлиха отгоре му. Изгубих от очи нещастния испанец, ала след миг чух вик, изпълнен с ужас. Изгладнелите пленници в ямата го ядяха жив.
Вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя, че Ренко се навежда към мен.
— Хайде! — каза той, хвана ме за ръка и ме задърпа.
Изправих се и зърнах Басарио до отсрещния изход.
Наоколо гърмяха мускети и куршумите хвърляха яркооранжеви искри, когато рикошираха от каменния мост под нас.
В този момент случаен изстрел преряза едно от въжетата, които държаха квадратния блок.
Камъкът започна да се спуска надолу.
Басарио ужасено вдигна очи нагоре, после отново погледна Ренко.
— Не — ахна князът.
Вратата — на четиридесет крачки от нас, единственият изход от подземния зандан — се затваряше!
Прецених разстоянието и изчислих скоростта, с която камъкът се спускаше над квадратния отвор.
Нямаше шанс да успеем.
Изходът бе прекалено далеч, каменният блок се спускаше прекалено бързо. След секунди щяхме да сме затворени в подземието, хванати в капан и оставени на милостта на моите кръвожадни съотечественици, които точно в този момент тичаха по мрежата от мостове зад нас и стреляха с мускетите си.