Вече нищо не можеше да ни спаси.
Ренко очевидно не смяташе така.
Въпреки приближаващите войници, младият княз бързо се озърна наоколо и забеляза островръхия шлем на испанеца, който беше паднал в ямата под мен.
Той се хвърли към него, вдигна го и го хвърли странично към бързо затварящата се врата.
Въртейки се около оста си, шлемът се плъзна по мръсния под. Острият му връх хвърляше сребристи отблясъци под светлината на факлите.
Каменният блок продължаваше да се спуска, като стържеше по ръбовете на вратата.
Един метър.
Половин метър.
Тридесет сантиметра.
В този миг шлемът стигна до прага, вклини се между пода и камъка и го спря! Сега тънката плоча висеше на тридесет сантиметра над пода, опряна в острия стоманен ръб!
Смаяно погледнах Ренко.
— Как го направи? — попитах аз.
— Няма значение — отвърна князът. — Да вървим!
Едновременно се затичахме по моста и пресякохме откритото пространство до изхода, където ни чакаш§ Басарио. Разсеяно се зачудих защо престъпникът просто не е избягал, докато Ренко ме спасяваше. Може би смяташе, че с княза има по-голям шанс да оцелее. Или пък имаше друга причина…
Навсякъде в залата кънтяха изстрели от мускети. В същото време Ренко легна по гръб и се измъкна с краката напред през тясната пролука под каменната плоча. Аз го последвах, макар и не толкова грациозно. Тромаво се заизвивах навън. Озовах се в тунел с каменни стени.
Още не се бях изправил, когато младият ми спътник изрита шлема изпод каменния блок и плочата с грохот затвори изхода.
Въздъхнах.
Бяхме в безопасност. Засега.
— Хайде, трябва да побързаме — каза Ренко. — Време е да се сбогуваме с този окаян град.
Отново по лабиринта от улички. Тичахме с всички сили.
Водеше Ренко, следван от Басарио. Аз бях последен. По някое време се натъкнахме на купчина испански оръжия. Престъпникът си избра лък и колчан със стрели, князът взе груба кожена чанта, в която прибра идола, и меч. Аз от своя страна грабнах дълга лъскава сабя. Защото, макар и смирен монах, вашият покорен слуга произхожда от род, дал едни от най-добите фехтувачи в цяла Европа.
— Насам — каза Ренко и се затича нагоре по каменно стълбище.
Излязохме на покрива. Князът запрескача ниските междинни стени и празните пространства между сградите.
Двамата с Басарио го следвахме, докато накрая Ренко падна на земята. Гърдите му тежко се надигаха и спускаха.
Той погледна над стеничката, зад която се бе скрил. Аз направих същото. И ето какво видях.
Голям павиран площад, на който се бяха събрали около двадесет и пет испански войници. Имаше и много коне.
Някои от тях бяха свободни, други — впрегнати в каруци и фургони.
От отсрещната страна на площада се издигаше висока дървена порта, вградена във външната крепостна стена. Тя обаче не беше направена от инките, а представляваше грозна добавка, приспособена към каменния вход след завладяването на града от моите съотечественици.
Точно пред нея имаше талига с два коня, обърната към вътрешността на града. Върху нея бе качен голям топ, насочен в срещуположната посока.
По-близо до нас, точно под сградата, на чийто покрив се намирахме, стояха тридесетина окаяни индиански пленници. През стоманените окови на китките им минаваше дълго черно въже.
— Какво ще правим сега? — тревожно попитах Ренко.
— Ще напуснем Куско.
— Как?
— Оттам — посочи към дървената порта той.
— Ами каналът? — Това ми се струваше най-очевидният път за бягство.
— Крадците никога не използват два пъти един и същи вход — отвърна Басарио. — Поне докато не го разкрият. Нали така, княже?
Точно така — потвърди Ренко.
Обърнах се към престъпника Басарио. Всъщност той беше доста красив мъж, въпреки мръсния си вид. Очите му блестяха и той широко се усмихваше — усмивка на човек, доволен, че участва в приключение. Не можех да кажа, че споделям радостта му.
Ренко свали колчана от рамото си и отдели онези стрели, чиито върхове бяха увити в плат.
— Добре — каза той, огледа се наоколо и видя запален факел на една недалечна стена. — Отлично.
— Какво ще правиш? — попитах аз.
Князът сякаш не ме чу. Погледът му бе отправен към три безстопанствени коня в отсрещния край на площада.
— Ренко — настойчиво казах аз, — какво си намислил?
В този момент той се обърна към мен и на устните му плъзна крива усмивка.
Излязох на площада, скръстил ръце под мокрото си монашеско наметало, с ниско спусната над очите качулка.