И така, ние се заизкачвахме по планината — изумителните скални монолити, които господстват над Нова Испания. Не съм в състояние да ви опиша величието на планините в тази страна. Техните стръмни скални склонове и високи остри върхове, целогодишно покрити със сняг, се виждаха от стотици километри, дори от гъстата джунгла в низините.
След няколко дни оставихме конете си, защото предпочитахме да се изкачваме по опасните планински пътеки пеш. После предпазливо поехме по хлъзгавите просеки, изсечени в стръмните стени на планинските клисури. Бавно пресичахме дълги въжени мостове, висящи високо над могъщи планински реки.
И през цялото време чувахме ехото от виковете и стъпките на испанците.
Минахме през няколко индиански села, разположени в прелестните планински долини. Всички те носеха имената на старейшините си — Румак, Сипо и Хуанко.
Местните ни даваха храна, водачи и лами. Щедростта на тези хора бе невероятна. Сякаш всеки селянин знаеше за Ренко и неговата задача и правеше всичко възможно, за да ни помогне. Когато имахме време, князът им показваше черния каменен идол и те безмълвно му се кланяха.
Ала рядко имахме време за това.
Испанците упорито ни преследваха.
След като напуснахме град Окую, разположен в началото на широка долина, едва бяхме успели да прехвърлим хребета на първия хълм, когато чух зад нас гърмежи от едрокалибрен мускет. Обърнах се и погледнах надолу.
Гледката ме изпълни с ужас.
Видях войниците на Ернандо, безкрайна колона от поне сто души, които навлизаха пеш в отсрещния край на долината. От двете им страни яздеха конници, които първи стигнаха до града, стреляйки по невъоръжените инки.
По-късно Ернандо раздели хората си на три групи от по тридесет войници. Докато двете групи почиваха, третата напредваше. И обратно. В резултат капитанът разполагаше с постоянно движещи се, постоянно преследващи ни сили.
И през цялото това време ние с Ренко и Басарио бягахме през скалистата пустош, като се борехме с пълната изнемога.
Бях сигурен, че испанците ще ни хванат. Неизвестно оставаше само кога.
И все пак продължавахме да упорстваме.
В един момент от нашето пътуване — и трябва да отбележа, момент, в който моите съотечественици бяха толкова близо до нас, че чувахме гласовете им да кънтят в каньоните — спряхме в село, наречено Колко, разположено на бреговете на планинската река Паукартамбо.
Именно там започнах да разбирам защо Ренко е взел с нас престъпника Басарио.
Защото в Колко има каменни кариери. А както вече казах, тези индианци са блестящи каменоделци. Всичките им сгради са построени от прецизно издялани камъни, някои високи колкото шестима мъже и тежащи повече от сто тона. Такива камъни идват от огромните кариери в села като Колко.
След като разговаря със старейшината, местните придружиха Ренко до кариерата — гигантска дупка, изкопана в планинския склон. Скоро той се върна с кози мях в ръка. Под кожата изпъкваха острите ръбове на камъни. Князът подаде меха на Басарио и ние отново се метнахме на седлата.
Не знаех какво има вътре, но когато нощем спирахме да Почиваме, Басарио се уединяваше в края на бивака ни и там запалваше втори огън. Той сядаше по турски на земята и правеше нещо, обърнат с гръб към нас с Ренко.
На единадесетия ден от това ужасно пътуване най-после слязохме от планината и пред нас се разкри величествена гледка, каквато никога не бях виждал.
Това беше джунглата, плътен зелен килим, който стигаше до далечния хоризонт. Нарушаваха го единствено платата — обширните, плоски образувания, които бележеха постепенния преход от планинските чукари към зелената речна низина и приличаха на стъпала — и широките кафяви ивици на могъщите реки, които се виеха през гъстата джунгла.
И така, ние навлязохме в джунглата.
С други думи в самия ад.
Дни наред пътувахме във вечния сумрак. Тук бе влажно и, Господи, много опасно. От дърветата висяха отвратително тлъсти змии, в краката ни се щураха гризачи, а една нощ — бях сигурен в това — видях замъгления силует на пантера, сянка, едва открояваща се на фона на мрака, която безшумно пълзеше по един недалечен клон.
И после, разбира се, идваха реките, в които се спотайваше най-голямата опасност.
Алигаторите.
Дори само техните зъбати триъгълни глави бяха достатъчни, за да смразят кръвта на човек, а телата им, черни, тежки и покрити с броня, бяха дълги най-малко шест крачки. Очите им постоянно ни наблюдаваха — немигащи, противни очи на влечуги.