Плавахме по реките с тръстикови канута, които ни подариха в крайречните села Паксу, Тупра и Роя — лодки, изглеждащи смешно малки в сравнение с гигантските влечуги във водата около нас — после се спускахме по стръмните скали на платата с помощта на опитни индиански водачи.
Вечер на светлината на огъня Ренко ме учеше на своя език — кечуа. В замяна аз му предавах тънкостите на фехтовката с двете лъскави испански саби, които бяхме откраднали от Куско.
Докато двамата с Ренко тренирахме, ако не се уединяваше в някой ъгъл на бивака ни, Басарио често се упражняваше с лъка си. Тогава разбрах, че очевидно преди да го хвърлят в затвора (не знаех за какво престъпление), той е бил един от най-добрите стрелци в империята на инките. Една вечер Басарио подхвърли някакъв плод високо във въздуха и миг по-късно го прониза със стрела, толкова голямо беше майсторството му.
След време обаче ни стана ясно, че пресеченият терен на джунглата малко е забавил нашите преследвачи. Звуците от мечовете на Ернандо и неговите хора, които след нас сечаха клоните в гората, постепенно все повече заглъхваха. Дори в един момент реших, че капитанът се е отказал да ни гони.
Но не. Всеки ден ни настигаха куриери от селата, през които бяхме минали, и ни съобщаваха за плячкосването на родните им места. Ернандо и неговите войници все още бяха по петите ни.
И ние продължавахме напред.
Един ден, скоро след като бяхме напуснали село Роя, докато вървях начело на малката ни група, аз отместих настрани тежък клон и се озовах точно пред озъбено, напомнящо котка създание.
С вик политнах назад и се проснах в калта.
В следващия момент чух Басарио тихо да се смее.
Вдигнах поглед и видях, че съм се уплашил от голям каменен тотем. Озъбената котка беше просто каменна статуя. Ала по камъка се стичаше вода и неподготвеният пътник оставаше с впечатлението за живо същество.
Когато се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че изобразеният звяр прилича на идола, причина за нашето безумно пътуване. Това бе някакъв вид ягуар с дълги кучешки зъби, надаващ рев към непредпазливия пътник, който случайно се натъкнеше на него.
Оттогава неведнъж съм се чудил на страстта на инките към големите котки.
Те почитат тези зверове, смятат ги за божества. Всъщност воините, които проявяват котешка координираност на движенията, са най-уважаваните в тяхната войска. Смята се за огромно майсторство да успееш да се приземиш на крака и незабавно да се хвърлиш в боя. Инките казват, че такъв воин притежавал „джинга“.
Вечерта преди толкова срамно да се уплаша от каменния тотем, Ренко ми беше разказал, че най-страшното създание в тяхната митология е голяма черна котка, известна като „тити“ на агмара или „рапа“ на кечуа. Това животно било черно като нощта и високо почти колкото човек, макар и застанало на четири лапи. И убивало с невероятна свирепост. Всъщност, каза ми Ренко, този див звяр убивал просто за удоволствие.
— Браво, брат Алберто — рече князът, докато лежах в калта и зяпах тотема. — Ти откри първия от тотемите, които ще ни отведат във Вилкафор.
— Как ще ни отведат там? — попитах аз и се изправих.
Ренко отвърна:
— Има един код, известен само на най-висшите благородници на инките…
— Но ако ти го разкрие, ще трябва да те убие — грубо захилен се обади Басарио.
Князът снизходително му се усмихна.
— Вярно е — каза той. — Но в случай че умра, някой трябва да изпълни задачата ми. И за тази цел трябва да знае кода на тотемите. — Ренко се обърна към мен. — Надявам се, че си готов да приемеш тази отговорност, Алберто.
— Аз ли? — мъчително преглътнах.
— Да, ти. Алберто, виждам у теб качествата на герой, макар че ти не го усещаш. Ти си много по-честен и смел от средния човек. Не бих се поколебал да поверя съдбата ни моя народ в твоите ръце, в случай че ме сполети най-страшното. Ако си съгласен, разбира се.
Аз сведох глава и кимнах.
— Добре — зарадва се Ренко. — Ти, от друга страна — кисело се усмихна на Басарио той, — би ме накарал сериозно да се съмнявам. Остави ни сами.
Когато престъпникът се отдалечи, князът се наведе към мен и посочи към каменното изображение.
— Кодът е прост: следвай опашката на рапа.
— Следвай опашката на рапа… — повторих аз и се вгледах в тотема. Естествено, от задната му част стърчеше тънка опашка, която сочеше на север.
— Но — внезапно повдигна показалец Ренко, — не всеки тотем трябва да се разбира по този начин. Това правило е известно само на най-висшите благородници. Всъщност аз го научих от върховната жрица на Кориканча, едва когато отидохме да вземем идола.