— Значи е мит — рече Рейс. — Мит за гигантска котка.
— Не отхвърляй толкова бързо митовете за гигантски котки, професоре — отвърна Чеймбърс. — Те са много разпространени по света. В Индия. Южна Африка. Сибир. Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че най-непоколебимо вярват в митовете за гигантски котки в Англия.
— В Англия ли?
— Звярът от Ексмур, звярът от Бан. Гигантски котки, които нощем изпълзяват от блатата. Никога не ги хващат. Никога не ги снимат. Но често откриват отпечатъците от стъпките им в калта. Божичко, ако твърденията са верни, има вероятност Баскервилското куче всъщност да е било гигантска котка.
Рейс се засмя, остави Чеймбърс да си върши работата и се върна на мястото си. Тъкмо се бе настанил обаче, когато усети, че някой сяда до него. Беше Лорън.
— А, шапката, която ти носи късмет — погледна към: оръфаната синя шапка на „Ню Йорк Янкис“ тя. — Не знам дали някога съм ти го казвала, но винаги съм мразила тая проклета шапка.
Казвала си ми го — отвърна Рейс.
— И въпреки това още я носиш.
— Харесва ми.
Погледът на Лорън се плъзна по тениската, дънките и маратонките му. Уилям забеляза, че тя носи дебела риза в цвят каки с навити нагоре ръкави, панталони в същия цвят и здрави наглед туристически обувки.
— Добре си се екипирал — каза Лорън, преди той да, успее да изрече същите думи.
— Какво да ти отговоря? Когато днес тръгвах за работа, не очаквах да замина за джунглата.
Тя отметна глава назад и се засмя. Със същия онзи смях, който Рейс си спомняше от едно време. Абсолютно театрален и с крайно съмнителна искреност.
— Забравила съм, че си толкова кисел.
Рейс леко се усмихна и наведе глава.
— Как я караш, Уил? — внимателно попита Лорън.
— Добре — излъга той. — Ами ти? Явно се справяш чудесно. Искам да кажа, божичко, УСВП…
— Животът е хубав. Животът е прекрасен. Виж, Уил… И това беше всичко. — Преходът. Лорън винаги знаеше как да премине към деловите въпроси. — … Просто исках да си поговорим, преди да кацнем. Да ти кажа, че не желая случилото се помежду ни да ни пречи на работата. Никога не съм мислила да те наранявам…
— Не си ме наранила — навярно малко прекалено бързо я прекъсна Рейс. Той заби поглед във връзките на маратонките си. — Е, поне раната не беше чак толкова тежка, че да не заздравее бързо.
Което не бе съвсем вярно.
Беше минало много време, докато забрави Лорън О’Конър.
Връзката им бе от класически тип: типичното американско студентско разминаване. Рейс беше умен, ала нямаше пари. Лорън бе блестяща и семейството й тънеше в богатства. Уилям постъпи в университета с половин спортна стипендия. Срещу участието му в бейзболния отбор те му плащаха половината от следването. Събираше другата част, като работеше вечер на бара в местния нощен клуб. Родителите на Лорън предварително бяха платили цялото й следване.
Ходиха заедно две години. Спортистът с прилични, но не и изключителни оценки по езици и високата красива специализантка по физика, която изпъкваше във всичко.
На Рейс му харесваше. Откриваше у Лорън всичко, за което беше мечтал — интелигентна, общителна, иронично забавна. На купоните на бейзболния отбор тя сияеше като слънце в облачен ден. И когато му се усмихваше, той се разтапяше.
Бе влюбен в нея.
И тогава Лорън спечели едногодишна стипендия за Масачузетския технологичен институт. Тя замина. Той я чакаше. Връзката им се превърна в класическа телефонна любов. Рейс живееше само за ежеседмичния им разговор.
После тя се върна.
Той я чакаше на летището. Носеше пръстен в джоба си. Хиляди пъти беше упражнявал речта си — как ще падне на едно коляно точно в подходящия момент и ще й предложи.
Ала когато излезе през портала, Лорън вече носеше диамантен пръстен на безименния си пръст.
— Съжалявам, Уил — тогава му каза тя. — Хм… срещнах друг човек.
Рейс дори не успя да извади пръстена от джоба си.
Прекара остатъка от следването си заровен в книгите, категорично сам и невъобразимо нещастен.
Завърши четвърти в курса по древни езици и за своя огромна изненада получи предложение да чете лекции в Нюйоркския университет. Тъй като не искаше да прави нищо друго, освен може би да си пререже вените, той прие.
И сега, сега беше скромен професор и работеше в стар кабинет в Ню Йорк, докато тя бе специалистка по теоретична физика и работеше в най-модерния и уважаван институт за военни проучвания в Съединените щати. Хммм.
Никога не беше очаквал отново да я види. Нито пък, помисли си той, бе искал. Но когато сутринта Франк Наш спомена името й, нещо у него прещрака. Любопитстваше да разбере какво е постигнала.