Уилям се изправи от мястото си и отиде да погледне през предното стъкло на вертолета. Хюито на Наш се издигаше над величествен водопад, който се спускаше в края на платото.
— Сега поемаме по реката…
Мракът се сгъстяваше и скоро Рейс видя червените задни светлини на първия хеликоптер, който зави и се понесе над широката черна лента под тях. Лъчът на прожектора му играеше по вълничките. Вече се насочваха на запад към планината, която се извисяваше над джунглата.
Изведнъж хюито на Наш рязко зави надясно над обрасъл с гъста гора завой на реката.
— Чакайте! — каза полковникът.
Рейс впери очи напред. Другият хеликоптер спря във въздуха над речния бряг.
— Чакайте… виждам поляна. Като че ли са обрасли с трева и мъх, но… Да, ето ги. Добре, виждам ги. Различавам развалините на голяма пирамидална сграда… Прилича на цитаделата. Готови за кацане.
Точно в момента, в който хюитата на Наш се приземяваха във Вилкафор, три военни самолета пристигаха на летището в Куско.
Два изтребителя F–14 ескортираха гигантски товарен С–17 „Глоубмастър“. Те спряха в края на пистата, където ги очакваха три хеликоптера CH–53Е „Сюпър Сталиън“, кацнали само преди минути. Хеликоптерите представляваха внушителна гледка — големи и здрави, те бяха най-бързите и най-мощните тежки вертолети в света. Прекачването стана със светкавична скорост. Три тъмни човешки фигури незабавно изскочиха от глоубмастъра и се затичаха по асфалта към хеликоптерите. Единият — чернокож, по-дребен от спътниците си, с очила със златни рамки — носеше под мишница нещо, което приличаше на голяма, подвързана с кожа книга.
Тримата се качиха на борда на един от вертолетите, които веднага се издигнаха във въздуха и полетяха на север.
Ала не останаха незабелязани.
Отдалечен на известно разстояние от летището, с мощен бинокъл ги наблюдаваше човек, облечен в бял ленен костюм с кремава панамена шапка.
Лейтенант Нейтън Себастиън.
Двете хюита на Франк Наш леко кацнаха в реката край развалините на Вилкафор под проливен субтропичен дъжд.
Пилотите приближиха хеликоптерите до брега, така че ските им да стъпят върху меката кал.
Зелените барети първи скочиха на земята, насочили напред автоматичните си пушки. Цивилните членове на експедицията ги последваха. Рейс слезе последен и се изправи на речния бряг — невъоръжен — вперил благоговеен поглед в руините на цитаделата.
Селището се състоеше от обрасла с трева главна улица, която минаваше на стотина метра от реката, От двете й страни се издигаха каменни колиби без покриви, полускрити от бурени и мъх. Цялото село тънеше в растителност — сякаш джунглата бе оживяла и го беше погълнала.
В отсамния край на улицата бяха реката и развалините от стар дървен кей. В отсрещния — надвиснали над селището като дух-закрилник — се издигаха останките от огромната пирамидална крепост.
Всъщност цитаделата не бе по-голяма от двуетажна къща. Но беше построена от най-яките наглед камъни, които Рейс бе виждал — абсолютно същият градеж, който се описваше в ръкописа. Гигантски квадратни блокове, издялани от индианските каменоделци и наредени плътно един до друг. Нямаше нужда от хоросан.
Крепостта бе е двойна кръгла стена. По-високото равните беше с по-малък диаметър, вписано в по-ниското.
Цитаделата обаче изглеждаше порутена. Някога заплашителните каменни стени бяха осеяни със зелени лиани и мрежа от раздвояващи се пукнатини. Горното равните се намираше в ужасно състояние. Долното бе почти непокътнато, ала цялото обрасло в бурени. Голяма каменна плоча бе поставена под странен ъгъл на главния вход на сградата.
Селището беше защитено с голям пресъхнал крепостен ров в подковообразна форма, който го заобикаляше от всички страни, освен откъм реката. Две високи каменни диги не позволяваха на водата да го залее.
Трябва да бе четири и половина метра широк и също толкова дълбок. На дъното му растяха гъсти трънаци. Два стари моста от дървени трупи минаваха над него от двете страни на селото. Също като всичко останало, те бяха полускрити от напредващата джунгла. По трупите висяха дълги зелени лиани.
Рейс стоеше неподвижно в края на улицата и дъждът се стичаше по козирката на шапката му.
Чувстваше се така, сякаш навлизаше в друг свят.
Древен свят.
Опасен свят.
— Не стой дълго край водата — посъветва го Лорън, която минаваше край него.
Той се обърна, без да разбира. Лорън включи фенерчето си и го насочи към реката.
Рейс мигновено ги видя. Те блестяха под лъча на фенерчето.
Очи.
Не по-малко от петдесет чифта очи, които се издигаха над мастиленочерната вода и го наблюдаваха.