— Как върви? — прошепна той.
— Не знаеш ли? — Мрачното лице на Клит се разтвори в усмивка. — Царю, не чуваш ли?
Теламон напипа пулса на Александър и го прегледа за рани. Той също усещаше промяната. Опасността да ги притиснат беше преодоляна. Македонците бързо се придвижваха напред.
— Пробихме! — изрева Клит. — Фалангата на Птолемей премина реката. Персите са в пълно отстъпление.
— Възможно ли е? — прошепна Теламон. — Свърши ли всичко?
— Как е царят? — рязко попита Клит.
— Понатъртен и уморен — отвърна Теламон. — Но ще живее.
Част от цвета се беше върнала по страните на Александър. Той се усмихна и с помощта на Клит се изправи на крака.
— Да ги избием! — каза царят с пресипнал глас. — Да побързаме, преди да е мръкнало!
Тринадесета глава
След жертвоприношенията в храма на Атина, Александър оставил собственото си въоръжение, като в замяна взел онова, което било окачено там още от времето на Троянската война… Смята се, че го е носил в битката при Граник.
Мемнон крещеше от ярост. Без шлем, с дълбока рана на дясната ръка, той гневно гледаше към Арсит. Не съчувстваше на този арогантен персийски военачалник, в момента бледа сянка на предишния надменен сатрап. Скъпата му броня беше нащърбена и разцепена. Удар с меч беше разрязал лявата му буза и лицето му беше покрито със засъхнала кръв.
— Какво да правя? — изстена персиецът. — Избиха роднините на самия Дарий!
— Обеси се! — изруга Мемнон. После рязко спря коня си и погледна назад. Небето притъмняваше. Вятър обрули лицето му. Наоколо ехтеше шумът от битката. Последните елитни части на персите отстъпваха в здрача. Коне без ездачи препускаха панически навсякъде, а покритите им с кръв собственици висяха по вратовете им. Един кон галопира в кръг, докато трупът падна от гърба му, а после се отдалечи бавно. Мемнон се обърна. Арсит беше изчезнал. Откъм брега на реката се чу ужасен рев и сякаш разцепи небето.
— Айналис! Айналис за Македония!
Мемнон се изкачи на възвишението и загледа надолу в безмълвен ужас. Цялата македонска армия, водена от отряда на Птолемей, беше преминала реката. Фалангата беше заела позиция със смъртоносно наведени копия — истинска стена от подвижна остра стомана, която пронизваше и коне, и ездачи. Персите бяха изтощени, копията им летяха нахалост. Можеха само да размахват ненужните си ками срещу тази преграда от дряново дърво и назъбен метал.
Граник блестеше червен в светлината на залеза. По течението се носеха трупове. Брегът беше обсипан с мъртъвци, а ранените се опитваха да пропълзят надалеч. Първите македонски жертви вече бяха покрити с нови трупове, много, от които облечени в пищни персийски дрехи. Докато наблюдаваше Мемнон чу друг вик по-нататък по реката. Капанът беше щракнал. Парменион и неговите войски бяха настъпили. Персите на брега разкъсаха строя си и хукнаха назад по склона. Коне се спъваха и хлъзгаха, падаха, а ездачите им се претъркулваха, само за да бъдат жестоко промушени и стъпкани. Фалангите набираха скорост, изкачваха с лекота склона. Цялата дисциплина на персите се изпари, конници запрепускаха край Мемнон.
Оцелелият му оръженосец хвана юздата на командира си.
— Свършено е!
Мемнон не можеше да отговори. Гърлото му беше пресъхнало, езикът подут. Не разбираше. Тази невероятна скорост. Как бяха паднали персите в капана на Александър! Толкова прост и смъртоносен в своята яснота! Маневрата на Александър от центъра, бруталният удар отдясно! Виждаше силите на Арсит, които тръгват срещу тази заплаха. Персите все още не разбират какво става. Мемнон си спомняше Арсит и останалите, които още бяха уверени в себе си и тихо обсъждаха как ясно се отличава Александър по прекрасната броня и как лично ще се разправят с него! Персийските вождове бяха нападнали. Почти всички бяха убити. Ръката на Митридат беше отсечена до рамото. Останалите пълководци бяха посечени и стъпкани като загниващи царевични кочани.