— Но разбира се, ти не си искала това да стане.
— Имах късмет. Първи пристигнаха Селена и Аспазия. Чудех се какво да правя с тях. Те се обичаха. Бяха онова, което изтънчено наричаме „последователки на Сафо от Лесбос“. — Тя се засмя. — И двете се влюбиха в мен. Бяха много увлечени. Доверих им се — и те с радост се присъединиха към мен. Биха направили всичко за мен и срещу онези, които щяха да дойдат. На втората година не ни изпратиха момичета, но на следващата дойдоха две…
— Ами тази година?
— Чакахме ги. В пещерите, на самотния път към Троя. Според легендата те трябва сами да стигнат дотам.
— И нямаше угризения?
— Отначало, да. Но след първото убийство — никакви. Те трябваше да бъдат убивани или щяха да ни издадат. Примамваха ги в пещерата. Видът на Селена и Аспазия заблуждаваше — те бяха родени убийци. После убиваха момичетата. Можете да намерите труповете им в тунела. Точно пред входа има яма.
— Но тази година една е избягала.
— Да, Александър продължи обичая. Още веднъж стоте семейства от Локрида избраха две момичета, които да изпратят в нашия храм. Естествено, ние бяхме нащрек. Отново ги посрещнахме, но този път едната случайно се изплъзна. Останалото знаеш. Беше открита и доведена в храма. Ако нещо се беше случило с нея, щяха да възникнат съмнения. Пък и тя беше объркана, замаяна.
— А с помощта на опиат във виното това можеше да се подсили.
Антигона кимна.
— Аспазия и Селена искаха да я убият веднага, но както казах, трябваше да избегнем подозренията. В същото време Александър започна да се прочува. Разруши Тива, обяви се за върховен пълководец на Гърция и редовно поддържаше връзка с Парменион и мен. Отдаваше неуспеха на Парменион на недоброто познаване на терена. Каза ми, че свиква армията си при Сестос. Нареди ми да намеря водачи, които познават западното крайбрежие на Азия. Трябваше му и човек, който може да рисува карти — предложи ми да събера хората и да ги заведа в лагера в Сестос. — Антигона разклати виното в чашата и мрачно се усмихна. — Подцених Александър, нали? Но предполагам, че с всички е така. Той има повече страни от зар. Човек с безброй маски. Често ми пишеше, играеше ролята на млад, неопитен цар. Нетърпелив да започне похода си в Азия, но изпълнен със страх от практическите проблеми, както и възможността да си осигури помощта на боговете.
— И така, ти отиде в Сестос. Взе със себе си момичето, Критий и останалите.
— Да, бях разговаряла с Митра. Той ми каза да направя всичко възможно да объркам Александър, да предизвикам тревога, да създавам трудности. Но едно не бях предвидила — лицето й се изкриви в грозна гримаса — онази глупава тесалийка. Александър ми нареди да я взема със себе си, иначе щях да я оставя в Троя. Селена и Аспазия бяха много разтревожени. — Тя отново напълни чашата си и се усмихна под вежди на Теламон. — Не бях съгласна с тях, докато не се появи ти. Помислих си, ето един лекар, който ще приспи жената, ще успокои телесните й течности, ще отвори ума й, ще разкрие душата й и ще пробуди спомените й. — Антигона замълча. — Дори в състоянието, в което беше, тя се пазеше от мен. Заподозря ли, че аз съм я убила?
— Не, докато не събрах достатъчно доказателства. Спомних си онази нощ в палатката ти. — Теламон посочи към чашата с вино, която не беше докоснал. — На малък сандък имаше чаши и стъкленици, но ти не взе от тях, а донесе една някъде от дъното на палатката. Напълни я с вино.
Усмивката на Антигона стана още по-широка.
— Но ти пи от нея, аз — също.
— Точно така. Може и други да са я докосвали. Беше специална чаша за отравяне. Чувал съм за такива съдове, имат двойно дъно — малък диск, който може да се отваря и затваря със скрит механизъм, като позволява на праха под него да се разтвори във виното. Ти го направи преди момичето да пие. И защо не? Самият лекар на царя го беше приготвил.
Антигона отпи от чашата си.
— Можеше да ме разкриеш, когато се върна.
— Не мисля. Щеше да се защитиш. Търсехме отрова и се опитвахме да си спомним кой е докосвал чашата. И за миг не си помислих, че отговорът може да се крие в самата чаша. — Теламон хвана бокала си и плисна виното върху твърдия черен под. — Всъщност, ти имаш две чаши, нали? Съвсем еднакви. Скрила си или си изхвърлила онази с фалшивото дъно. Когато поисках да я разгледам, ти ми даде другата, която е съвсем обикновена.
— Много си проницателен!
— Не. — Теламон направи гримаса. Бореше се с умората си. — По-скоро е въпрос на логика и здрав разум — сетих се далеч по-късно.