— Подозираше ли я? — попита лекарят.
— Бих искал да кажа… — Александър се поколеба. Облегна се на тапицирания стол, плячкосан от персийския лагер. — Бих искал да кажа, че знаех всичко, но не е вярно.
— Знаеше ли за отношенията между Филип и Антигона? — попита Теламон.
— Разбира се! Баща ми разказваше на мама за всичките си завоевания — затова тя е толкова луда. Олимпиада ми беше казала. Чудех се за Антигона — тя имаше чудесна възможност да предава сведения. Аристандър постави хора да наблюдават храма, но не успяхме да открием нещо. — Александър разпери ръце. — Имаше шпионин, който ни предаваше, но в известен смисъл това не беше важно. Исках да заблудя персите. Клеон свърши чудесна работа, но това не беше нищо…
— В сравнение със заблудата на персите?
— Естествено — разсмя се Александър. — Дарий ме нарече „наивен юноша“. Исках да създам впечатление, че съм объркан, че не съм толкова самоуверен като баща си, че се чувствам виновен за смъртта му.
— А така ли е?
— Не. — Погледът на Александър стана твърд. — Никога не съм се чувствал виновен и няма и да се чувствам.
— Имаше ли Антигона пръст в смъртта му?
— Възможно е, но същото важи и за майка ми. Донякъде подозирах Антигона, но не можех да го докажа — затова имах нужда от теб. Теламон с острия си ум и зорък поглед, изследователят на причините и следствията. Предателството е болест, Теламоне. То също има своите симптоми. — Александър си пое дълбоко дъх и посочи туниката си. — Това е принадлежало на Арсит. Изпратих съобщение на Дарий, че когато свърша тук, ще притежавам целия му гардероб. Използвах Клеон, използвах Аристандър, и най-вече използвах Антигона. Казах й, че имам нужда от водачи, от карти. Тя го предаде на персите. Аз изпратих момичета от Тесалия с надеждата, че някоя от тях може да узнае нещо, но, разбира се, Антигона се погрижи за тях. Затова поканих любимата ни жрица да се присъедини към мен в Сестос с водачите и майстора на карти. — Александър описа кръг с ръка. — Щях да разровя нещата и да видя какво ще излезе. Антигона знаеше какво прави — смъртта на водачите, загадъчните убийства, мрачните предупреждения, намесването на баща ми. Подозирах я, но нищо не можех да докажа. Трябваше да бъда много внимателен. Не исках да я обидя, нито да си навлека гнева на боговете, като екзекутирам жрица на Атина. Трябваха ми доказателства — имах нужда от теб. През цялото време персите смятаха, че си имат работа с човек, който е объркан и обременен от чувството си за вина. Е — усмихна се лъчезарно Александър, — показах им, че грешат. Истинската опасност беше Мемнон. Ако бяха последвали стратегията му, аз още щях да марширувам из провинцията, където всички градове щяха да ми затварят портите си, лишен от битка, от победа, от слава и от милостта на боговете. А сега имам всичко това. — Александър вдигна бокала си. — Затова, Теламоне, да пием за моята слава и за края на света!
Бележка на автора
Събитията, описвани в тази книга, датират от 334 г. пр.Хр. Между Дарий, Арсит и Мемнон действително е царяло несъгласие по отношение на тактиката, с която трябвало да възпрат и унищожат Александър Македонски. Основните източници — Ариан, Диодор Сикул, Плутарх, Квинт Курций Руф и Юстин — описват подробно кроежите в персийския лагер. Накрая Арсит успява да се наложи и в резултат на това Александър спечелва голямата си победа. Според Ариан Арсит успява да избяга от бойното поле и изчезва; възможно е да се е самоубил. Като се вземе предвид колко много се издига впоследствие Мемнон по изричното желание на Дарий, предпочетох друга интерпретация — а именно, че Арсит, какъвто е бил обичаят с претърпелите поражение персийски сатрапи, е бил екзекутиран за назидание.
Битката при Граник е била обсъждана многократно от историците. Някои твърдят, че Александър е изчакал до другото утро, преди да нападне, но аз се придържах към първите източници, където се набляга на бързината и яростта на нападението на македонските войски, както и на предизвиканата изненада. Най-сигурното доказателство за достоверността на моята интерпретация е съдбата на гръцките наемници, притиснати така, че нямали никаква възможност за отстъпление, а трябвало да останат на място и да приемат боя. Александър заповядва да бъдат избити до крак — нещо, за което по-късно съжалява дълбоко. Оцелелите били оковани във вериги и изпратени да работят в мините в Македония. Наскоро при археологически разкопки са били намерени скелети, все още с останки от окови по тях.