Очите на Олимпиада се разшириха от учудване.
— Ти, лекарят, не обичаш живота? Ти нямаш нищо, освен медицината? Никаква амбиция? Никакъв покровител? Никакво желание да се издигнеш? Защо си толкова тъжен, Теламоне?
— Както казва поетът, господарке — „Най-сладките ни песни са онези, в които влагаме най-тъжните си мисли.“
— Наистина харесваш Еврипид. — Олимпиада се върна назад и седна на ръба на подиума, отпускайки ръце върху коленете си. — От всички приятели на сина ми, теб харесвах най-много. Знаеш ли защо? Защото не представляваше опасност. Ти не искаше да бъдеш пълководец. Не искаше да бъдеш войник. Не искаше да се перчиш. Обзалагам се, че жените те харесват. Имаше ли съпруга в Египет?
— Само любовница.
— И тя е умряла?
— Служителка в храма на Изида. Жрица, господарке. Един войник я насили, тя се разболя и умря. По това време не бях там.
— А войникът?
— Персийски войник. Убих го.
— Как го направи? — Олимпиада обърна глава настрани, на устните й заигра усмивка. — Отрови го? Прониза го в гръб? Или нае убиец?
Лицето на Теламон не трепна. Олимпиада тропна с обутия си със сандал крак.
— Ще ми кажеш ли най-сетне? Как го уби?
— Срещнах го във винопродавницата до улицата на сфинксовете в Тива. Проклех го. Той извади меч и ме нападна. Бях научил много в горите на Миеза.
— А, да, Черния Клит, учителят на сина ми по бой с мечове.
— Персиецът не беше много добър. Мечът му не ме улучи. Но моята кама улучи него. Точно в сърцето.
Олимпиада въздъхна и се изправи.
— И след това се върна у дома?
— Нямах избор. Персите щяха да ме разпнат край стените на Тива.
— Как е майка ти? Ами вдовицата на брат ти и детето? Разбрах, че бил жизнено момче.
Олимпиада беше придобила мрачен и смразяващ вид. Теламон почувства как дланите му се изпотяват. Царицата беше отправила своята заплаха. Само с думи, с начина, по който наблегна на „жизнено“, докато очите й останаха сурови и застрашителни.
— Така! — Тя плесна с ръце и се върна на трона си. — Имаш репутация на изключителен лекар, Теламоне. — Тя седна на трона. — Кажи ми, каква е разликата между петнистия и водния бучиниш?
— Те са смъртоносни отрови. Петнистият бучиниш причинява парализа, а водният — конвулсии. И двата вида водят до смърт.
— От наблюдение ли го знаеш?
— Не, от описанието на Платон на смъртта на Сократ. Сложили във виното му петнист бучиниш.
Олимпиада кимна със стиснати устни, сякаш беше учен, който разговаря със своя учител.
— А видя ли трупа?
Теламон си спомни ужасния погребален дом — бялата, отпусната плът на стареца, проснат гол като парче месо върху масата. Олимпиада се обърна към войника, който стоеше до нея.
— Прегледа ли той трупа? Внимателно, както бях поръчала.
— Точно както поръча, господарке.
— Е? — обърна се Олимпиада отново към Теламон. — Какво можеш да ми кажеш за този труп?
— Бил е от прислужниците ти, господарке, работел е в двореца.
— Разбира се!
— Вероятно е бил обущар.
Олимпиада се усмихна.
— Разбрах го — продължи Теламон — по ръцете му. Миришеха на кожа и танин. Пръстите, с които е държал иглата, бяха покрити с драскотини. Гръбнакът му беше малко изкривен от привеждането над тезгяха. Китките и ръцете му бяха добре развити, но отпуснатият корем и слабите крака показваха, че е човек, който е свикнал да седи.
— Много добре! — промълви Олимпиада.
— Трупът беше леко издут. — Теламон беше превъзбуден. — Разлагането е започнало бързо.
— А причината за смъртта?
— Отрова!
Олимпиада отметна глава и се разсмя.
— Нали няма да обвиниш мен!
Теламон я изгледа хладно. Не, помисли си, не бих го направил. Олимпиада, царицата-вещица! Господарката на отровата! Теламон се чудеше колко ли отвари, еликсири и противоотрови имаше в тайните й сандъчета? Припомни си историята за полубрата на Александър. Здраво и енергично дете, той бил сериозен съперник на сина й, докато Олимпиада не решила да му дава определена храна. Момчето се беше възстановило, но прекара остатъка от живота си като пълен идиот и сериозно предупреждение за всеки, който застрашеше по някакъв начин Олимпиада и любимия й син.
— Проследих отровата — обяви Теламон. — Десният крак беше издут и кръвта се беше превърнала в гной.