— Как е умрял? — настоя Олимпиада.
— Чувал съм и преди за такива случаи. Иглата се е изплъзнала и се е забила в крака му. Раната е била много малка и се е затворила веднага. Горкият обущар е мислел, че нищо му няма, но иглата е била замърсена и е довела до отравяне на кръвта. Сигурно е имал главоболие, челюстта му се е схващала, вдигнал е температура, бълнувал е. Скоро след това е последвала смъртта.
— А какво би направил ти?
— Щях да открия раната от иглата и да я разрежа.
— Защо?
— За да налея вътре смес от мед, сол и вино. Колкото е по-силно виното, толкова по-добре. Не лекото вино на Олимп или Атина, а най-силното, което мога да намеря — тъмнолилаво на цвят. Тази смес би могла да пречисти раната.
— Как? — Олимпиада се приведе напред, искрено заинтересувана.
— Нито аз, нито някой друг може да каже. Виното, медът и солта притежават качества, които почистват плътта и убиват гнойта.
— Трябва да го запомня. Значи ти не вярваш, че образуването на гной е полезно? Хипократ е вярвал, че е така, моите лекари — също.
— Грешат. — Теламон запази уверения си тон. — Гнойта може да бъде почиствана и да не й позволим да се задържа в тялото. Една рана винаги трябва да бъде почиствана.
— И можеш ли да го направиш? — попита Олимпиада.
— Възможно е. Виждал съм да го правят в Египет.
— А каква е превръзката?
— От бял лен и не много стегната. Така раната може да диша. Ако превръзката се стегне, започва инфекция.
— Ами ако не се получи?
— Тогава, господарке, щях да ампутирам крака, на около осем сантиметра над коляното. Щях да дам на човека силно вино, примесено с опиат — това щеше да предотврати конвулсиите и шока.
— Но той щеше да кърви до смърт.
— В Италия видях един хирург да го прави с крака на войник. Бяха го ранили с отровна стрела при засада. Използваха малки щипки, за да спрат кръвта, после обгориха мястото и го превързаха.
— Това щеше да е интересно на сина ми — прошепна Олимпиада почти на себе си.
— Синът ти ли, господарке? Той заминава за Азия, армиите му се събират при Хелеспонт.
Олимпиада плесна с ръце.
— Умно момче си, Теламоне. И трябва да отидеш при него.
Теламон преглътна яда си.
— Армията се събира в Сестос — продължи тя. — Ти ще отидеш при сина ми.
— Ще или трябва, господарке? Аз съм свободен македонец!
— Никой не е свободен, Теламоне. Всички имаме задължения, бреме и задачи.
Олимпиада се изправи и потри ръце. Слезе от подиума и тръгна към него. Наведе се, вече не като царица, а като майка, която се молеше за сина си.
— Вярвам ти, Теламоне, защото не се интересуваш от пари и слава. Синът ми е заобиколен от предатели, убийци и шпиони.
— Включително и твои?
— Включително и мои.
— Но аз не съм твой шпионин.
— Не, Теламоне. Ти не можеш да бъдеш купен, подкупен или продаден. Чела съм трактата ти върху отровите. Освен това обичаш Александър. Ще го пазиш не защото аз те моля, а защото искаш да го предпазиш.
— Александър ли ме повика?
Олимпиада кимна.
— Чул е всичко за теб. Настоя да се присъединиш към него. Къде другаде можеш да отидеш? — Очите и гласът й станаха умолителни. — Не обичаш македонците! Може би в Атина? Там няма да се зарадват на македонец. Или в персийската империя? Азия, Египет, Северна Африка? Но там има заповеди да те арестуват, персиецът е бил високопоставена личност. Помисли си за възможностите — настояваше тя — да лекуваш, да помагаш.
— А ако не отида?
Олимпиада стана и бавно се върна към трона.
— Не мога нищо да гарантирам, Теламоне. — Тя млъкна и погледна към тежките греди на тавана. — Тук се е обесила съперницата ми Евридика.
— Това заплаха ли е?
— Не, обещание. Ако се присъединиш към сина ми, майка ти, вдовицата на брат ти, която знам, че харесваш и палавото й момче винаги ще бъдат в безопасност. Те ще бъдат мои приятели и аз ще ги защитавам.
— От какво?
Олимпиада разпери ръце.
— От инциденти, от нещастни случаи.
Теламон въздъхна и изтегли една хлабава нишка от наметката си. Трябваше да помоли майка си да я погледне. Страхът беше отминал — заплахата беше ясна. Теламон се изправи и отиде до вратата. Войникът, който стоеше на пост, извади меча си. После го прибра — очевидно Олимпиада му беше направила знак.
— Къде отиваш, Теламоне? Виждаш колко много те обичам! Никой не може да ми обръща гръб.