Теламон се обърна.
— Отивам да си приготвя багажа, господарке. Пътят към Сестос е дълъг.
Олимпиада се усмихна, върна се отново при масата и се разрови между бижутата. Взе кожена торбичка с монети и я хвърли на Теламон, който ловко я хвана.
— Това е за пътуването ти, лекарю!
Теламон я развърза и изсипа златните монети на пода, където те задрънчаха и се затъркаляха.
— Както каза, господарке — той пусна кесията да падне, — нито за пари, нито за слава. Може би в този случай ще приема славата. А златото — посочи той — можеш да задържиш.
Теламон тръгна към вратата. Стражата му отвори.
— Довиждане, Теламоне! — извика Олимпиада. — Предай на сина ми, че майка му го обича.
Изпълнен с гняв, лекарят вече бързаше по сводестия каменен коридор към светлото петно в другия му край.
Пролог III
Хората, които живееха около Троя, бяха полагали усилия в продължение на толкова много време и все пак не успяха да попречат на жените от Локрида5 да навлязат в територията им.
Младата жена тичаше. Не знаеше накъде или защо. Спря и се вгледа назад по прашния път, обграден от шумолящи дъбови дърветата. Беше сигурна, че Фуриите като разярени орли се канят да я завлекат обратно при ужаса, от който беше избягала. Тя спря и погледна към скъсаната си окървавена рокля; краката й бяха издраскани и кървяха. Ударът по главата сякаш беше променил всичко. Дъбовите дървета се движеха като отражение в течаща вода. Отдалеч долитаха звуци. Тя се препъна, болката в гърба и раменете я пронизваше. Опипа лицето си и примигна, когато докосна драскотините около устата си. „Хубавичка мома“ беше я нарекъл един от моряците. Моряци? Младата жена спря. Поне това си спомняше — пътуването по море, малката рибарска лодка. Седеше там с другите жени и придружителите, които старейшината на селото беше изпратил с тях. Бяха уплашени, но щастливи. Не познаваше другото момиче, но то изглежда знаеше повече. Защо ги бяха взели? Заради някаква отдавнашна история? Младата жена прогледна през просеката между дъбовете. Покритата със сняг планина в далечината Олимп ли беше? Към дома на боговете ли се беше отправила? Тя приклекна на прашния път. Защо беше тук? Заради нещо, свързано с Касандра и обезщетението за някакво ужасно убийство; беше убита жрица и кръвта й крещеше към небесата за отмъщение.
Младата жена се изправи и с мъка продължи напред. След завоя дъбовете отстъпиха пред широка, ветровита равнина. Блясъкът на реката привлече погледа й. На върха на хълма имаше купчина руини. Дали това, което чуваше, беше шумът на морето, което се разбиваше в скалите? Защо беше тук? Какво беше станало? Затвори очи и се залюля. Бяха й сложили гирлянда, както и на другото момиче. Смееха се и разговаряха, но после изведнъж се озоваха в мрак, заобиколени от злокобни фигури с маски на лицата. Спомняше си, че спътницата й се обърна, за да избяга; тоягата, която я удари по слепоочието, кръвта, която рукна от носа и устата на бедното момиче. После някакви ръце я сграбчиха, разкъсвайки дрехите й. Тя се опита да избяга, блъсна се в стената на пещерата и падна по очи. Твърдите камъчета израниха тялото й, но успя да стигне до входа. Навън беше здрач — затова бяха отишли там, привлечени от вида на огъня и миризмата на готвено.
Момичето започна да трепери. Не можеше да спре. Стомахът й се бунтуваше, гадеше й се. Кой знае защо руините отпред й се струваха познати. Не трябваше ли всъщност да отиде там?
Тя изостави пътеката и се запрепъва към тях. Някаква птица закръжи над главата й. Викът й прозвуча като стенание на призрак. Тя спря и вдигна поглед към небето. Беше ли си у дома? В Тесалия? Щеше ли да намери храна и вода? Дали слънцето залязваше, защото отново беше вечер? И когато мракът паднеше, щяха ли онези ужасни фигури да се появят отново? Тя се спъна, падна и ожули коляното си. Изправи се и отново пое. Виждаше разрушени стени, разбити порти. Внезапно се появи някакъв мъж — дребен, набит и плешив, като изключим кръга черна коса, която приличаше на венец. Имаше бляскави очи и чип нос. Заговори й, но тя не можеше да го разбере. Не й харесваше. Имаше похотлив вид и облизваше непрекъснато устните си като единия от онези моряци. Мъжът се приближи.
— Какво има, скъпа моя?
Сега вече тя разбра острия му гърлен говор.