Александър внимателно наблюдаваше ритуала. Припомни си думите на делфийския оракул: „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ Думи, предсказали смъртта на собствения му баща. Беше ли принесен в жертва Филип? Беше ли майка му Олимпиада жрицата, която го е направила? И защо е било нужно това жертвоприношение? За да предпази Олимпиада или любимия й син? И беше ли самият той невинен за пролятата кръв на баща си? Или сянката на Филип щеше да се върне от Хадес, за да го преследва и измъчва в мрачните нощни часове?
Жреците бяха повдигнали трупа на бика на олтара. Александър се опита да разпръсне мрачните си мисли, когато те разрязаха корема на животното. Той отметна качулката на бойното си наметало и вдигна ръце в молитва към всевиждащия Зевс. Вътрешностите на бика се изсипаха. Внезапно ято бръмчащи мухи закръжи над локвата кръв. Лош знак. Сърцето на Александър спря. Бяха ли мухите изпратени от Фуриите? Знак за недоволство и предстоящо отмъщение на боговете? На всички богове? Или само на един? Може би на Аполон? Или на Хера? Или пък на Посейдон, от чието благоволение Александър имаше нужда, за да преведе армиите си през Хелеспонт. Сигурно другите поличби щяха да бъдат добри. Бикът беше внимателно подбран, Аристандър беше дал точни и тайни напътствия. Царят си припомни писмата, които беше получил от Олимпиада. Божие дело ли беше всичко това или имаше човешка намеса? Всеки принц беше заобиколен от предатели и убийци, но да се провали сега, още преди да е започнал?
Заровил ръце в корема на бика, Аристандър сграбчи и извади още топлия черен дроб, пълен с гъстата кръв на животното. Остави го върху олтара и го погледна; после се обърна към господаря си и леко кимна. Александър беше получил своя отговор. Поличбите не бяха добри. От кривата усмивка на Аристандър царят разбра, че дробът е увреден и боговете не го приемат. Александър сграбчи Хефестион за ръката.
— Безполезен! — прошепна той. — Замърсен, опетнен! Давам го на боговете, но те ми го връщат. Кажи на хората, че отговорът все още не е ясен.
— И? — попита Хефестион.
— Изчистете тази мръсотия! — отсече Александър и си тръгна. Напусна свещения кръг и тръгна по пътеката между войниците си. Опита се да се усмихне и почувства облекчение, когато носителят на слънчобрана му, който бързаше след него, се спъна и падна, като предизвика смях у войниците.
— Добър знак! — извика Александър и му помогна да се изправи. — Боговете знаят, че нямам нужда от защита. И те, и вие сте на моя страна. Какво повече му трябва на сина на Филип?
Думите му, които се понесоха и отекнаха над множеството, бяха приветствани с одобрителни викове. Александър продължи напред. Внезапно почувства как сърцето му изстина. Беше ли това знак от баща му? Призрак? Или предчувствие? Почувства се уязвим. Беше излязъл от свещения кръг и никой не защитаваше гърба му. От двете му страни бяха македонските му копиеносци, но всеки от тях можеше да бъде убиец. Александър овладя импулса си да побърза. Вместо това отиде до група тесалийци и започна да се шегува с тях за дългите им коси, припомняйки подвизите им при предишните походи. Някои познаваше по име и ги разпита за семействата им, но през цялото време те задаваха един и същ въпрос. Кога ще тръгнат? Кога ще прекосят Хелеспонт?
— Съвсем скоро — увери ги Александър, прикривайки неспокойствието си. — Повярвайте ми, след година всички ще бъдете облечени в коприна. Ще пирувате със златни и сребърни съдове, а персийските жени ще изпълняват всичките ви желания.
— Всичките ли? — попита някакъв шегаджия.
Александър му се закани с пръст и намигна закачливо.
— В твоя случай може да има едно-две изключения.
Бурен смях посрещна отговора му. Александър премина по-нататък. Въздъхна с облекчение, когато стигна до заграденото за него място в лагера, заобиколено от каруци и трофеи, наредени, за да привличат бъдещи победи и охранявани от елитния отряд на царската армия. Александър размени няколко думи с капитана на стражата и отмина. В центъра на мястото имаше олтар, окичен с мокри, кални цветя. Александър отиде до него, откъсна един крин и го смачка между пръстите си. Не беше ли го предупредила Олимпиада, или може би Аристотел, за соковете на това цвете? Не бяха ли отровни или…? Александър погледна към царските шатри, подредени във формата на буквата Т. В тясната част се намираше помещението, където свикваше военните си съвети, а по дългата бяха разположени покоите му. На входа се бяха скупчили група лекари. Тук беше атинянинът Пердикъл, висок и широкоплещест, с късо подстригана черна коса. Дръпнати очи, тънък нос над строго свитите устни. До него — Клеон от Самос — дребен, русокос, кръглолик и суетлив, потаен човек, приятел на първия помощник на Александър. Леонт от Платея, почернял от слънцето, с лукави очи и лигава уста, която сякаш вечно стоеше отворена. И най-накрая Никий откъде ли беше той? А, да, от Коринт. Остър поглед, остри черти и остър ум. Непокорна сива коса обграждаше лицето на стареца, обсипано с дълбоки бръчки. Лекарите си разменяха остри реплики с един войник, който им преграждаше пътя — не осъзнаха, че Александър се е върнал, докато войникът предвидливо не им обърна внимание.