— Тук ли е той, царю? — попита Пердикъл. — Чухме, че…
— Вие сте дочули, а аз знам истината — пошегува се Александър. — Да, можете да го видите, но не сега.
Той намигна на Клеон и си проправи път към преддверието на палатката, чакалнята, където стояха царските прислужници. Остави им наметката си и влезе във вътрешното помещение, където имаше маса, столове, скъпоценности и лични вещи. Прислужникът, който почистваше една лампа, се обърна.
— Излез! — заповяда му Александър.
Момчето изтри ръце в туниката си и побърза да се подчини. Александър го хвана за рамото и го обърна към себе си. Вгледа се в гладкото мургаво лице.
— Ти си добро момче — усмихна му се той. — Просто съм уморен. Кажи на останалите да пазят тишина.
Александър не обърна внимание на Теламон, когото видя да седи на стол в левия ъгъл между два сандъка. Вместо това отиде до писалището си и разрови из документите, натрупани там.
— Секретарите ми винаги са заети.
— А нима всички ние не сме? — попита хладно Теламон.
Александър го погледна остро и започна да сваля бронята си.
— В името на Аполон или оня, в когото вярваш, Теламоне! Не стой там. Ела тук и помогни на стария си приятел.
Теламон се подчини, наведе се и развърза връзките под мишницата на царя.
— Променил си се — отсъди Александър.
— Както и целият свят, царю.
Теламон развърза каишката, присвивайки очи, докато я освобождаваше от катарамата.
— Стоял си твърде дълго на слънце, Теламоне. Зрението ти се е влошило.
— Винаги съм бил така, царю — не виждам надалеч.
— Някога ме наричаше Александър.
— И други неща, царю — шеговито припомни Теламон.
— Как е майка ми?
— Смъртоносна както винаги.
— Заплаши ли те?
— Не мен, а онези, които обичам.
Александър свали бронята си и я хвърли на един стол.
— Те са в безопасност. Не се плаши от нея, Теламоне. И твоето име, и тези на семейството ти са в списъка.
Царят свали фустанелата, седна на един стол и разкопча бойните си ботуши, после съблече подгизналата си от пот туника. Остана гол, само по набедрена превръзка и разпери ръце.
— Е, годен ли съм, лекарю?
Теламон изучаваше розово-бяла кожа с белези от стари рани и синини, потъмнелите части, изгорели от слънцето. Краката на Александър бяха здрави и мускулести, коремът — плосък.
— Здрав дух в здраво тяло, а, Теламоне?
— Тялото ти е годно, царю.
Усмивката на Александър се стопи. Той отиде до сандъка, извади бяла туника, обточена с пурпурна лента, и я навлече.
— Изобщо не си се променил — язвителен и циничен както винаги.
— Животът е кратък, а науката твърде необхватна, за да бъде изучена докрай — отвърна Теламон. — Възможността е неуловима, опитът — опасен, преценката — трудна.
— Еврипид?
— Не, царю, Хипократ.
Царят се приближи до него с протегната ръка. Теламон я стисна. Александър го придърпа към себе си.
— Искаше ми се да дойдеш по-рано — пламенно каза той. — Както казва Еврипид: „Денят е за почтените хора, а нощта за крадците.“ Още ли го харесваш, Теламоне?
— Особено една от мислите му — отвърна лекарят. — Онзи ценен пасаж: „Когато боговете искат да погубят някого, първо му вземат ума.“