— Аз мога да я излекувам — обяви той.
Леонт се изсмя. Застана до момичето и погледна Теламон така, сякаш той бе виновен за раните й.
— Чудотворец ли си станал, Теламоне? Какво, ще я намажеш с жабешка мас и ще изиграеш някой танц около нея?
— И после ще те накарам да изядеш маста! — отсече Теламон.
Александър избухна в смях и се изправи.
— Няма нищо по-неприятно от лечители, които спорят за лекарство — подразни ги той.
— Аз няма да споря — Теламон стана с почервеняло от гняв лице. — И преди съм виждал хора в такъв транс. Причинява се от силен ужас.
Александър му се извини с поглед.
— Какво ще препоръчаш?
Теламон хвана брадичката на момичето и завъртя главата му.
— Кажи ми — помоли го той тихо, — от какво се боиш.
— От тъмнината.
Долната устна на младата жена потръпна. Говореше гърлено, но Теламон я разбираше. По време на изгнанието си беше работил известно време в Тесалия.
— Какво му е на мрака?
— Там бродят Фуриите. Чудовища, които като змии пропълзяват по кожата ми. — Тя притисна бузата си. — И писъците. И струящата кръв. Чудовището протяга лапа, за да ме хване. И… — Тя затвори очи и подсмръкна. — Подземието, ужасните гледки, гадната миризма.
После тя замлъкна, загледана в масата.
Теламон свали чантата от рамото си и я отвори. Внимателно разгледа стъклениците, поставени в малките джобчета, извади една и стисна ръката на момичето.
— Сега ще те приспя — каза й той. — И ще спиш много дълго време.
— И какъв ще бъде ефектът? — любопитно запита Александър.
— Ще позволи на тялото и ума й да починат. Ще освободи душата й от виденията. Понякога ще се събужда с писък, но после отново ще заспива.
— Женско лекарство — промърмори Леонт.
— Не, съвсем не. — Теламон измъкна запушалката и внимателно помириса съдържанието. — Всъщност е лекарство за войници. Царю — обърна се той към Александър, — срещал ли си войници, изгубили ума си от ужаса на битката?
— Луди — кимна царят. — Не стават за нищо.
— Те са изгубени в лабиринта на собствения си ужас — обясни Теламон. — Въртят се в кръг и отчаяно търсят изход. Не могат да заспят, а колкото повече мислят, толкова повече се отчайват и състоянието им се влошава.
— Чувал съм за това — намеси се Пердикъл. — Наричат го дрямката на Асклепий, съня на забравата.
Теламон се съгласи.
— Виждал съм мъже да спят по седмици, дори месеци. Това е всичко, което правят — спят, ядат и пият.
— И успяват ли да се излекуват? — Сега гласът на Леонт не звучеше толкова самоуверено.
— В някои случаи. Но признавам, понякога…
— Сънят е брат на смъртта — намеси се Антигона. — Те никога не се събуждат.
— Точно така е, господарке. А сега може ли да получа малко вино?
Антигона отиде към дъното на палатката и се върна с бокал с релеф на сова, пълен с вино. Опита го, намигна на Теламон и му го подаде, сякаш бяха влюбени. Теламон опита виното и се намръщи — беше силно и тъмно.
— От лозята на Хиос — обясни Антигона.
Лекарят отново отпи. За себе си реши, че ако участва в безумните походи на Александър, когато започнат убийствата и раняванията, това вино ще бъде използвано за облекчаване на болките и почистване на раните. Докато останалите го наблюдаваха, той изсипа прашеца във виното и го разбърка с абаносова бъркалка, която извади от чантата си. После взе бокала и накара момичето да пие. То отказа.
— Нека опитам аз — предложи Антигона и взе чашата.
Теламон се отдръпна. Жрицата отпи от виното, за да поощри пациентката. Опита да й даде, но момичето се сви и поклати глава. Антигона остави чашата на масата. Опитаха и другите, но никой не успя. Теламон се наведе и внимателно повдигна главата на младата жена.
— Затвори очи — подкани я той. — Представи си, че се връщаш у дома.
Бледа усмивка заигра на устните й.
— Това вино ще те заведе у дома. То е вълшебно и ще се почувстваш по-добре.
Теламон взе чашата от Антигона и този път момичето отпи. Лекарят остави виното пред него.
— Не можем да направим нищо повече — каза той.
Александър бързаше да си тръгне. Антигона промърмори нещо за погребение. Теламон прибра стъкленицата в медицинската си чанта и я затвори. Всички тръгнаха към изхода на палатката.
Там Теламон се обърна. Сега младата жена държеше чашата в двете си ръце и се взираше във виното, сякаш това бяха водите на Лета, реката на забравата.