Втора глава
Попитали Александър:
— Къде, о царю, е съкровището ти?
— В ръцете на приятелите ми — отвърнал той.
— Сигурен ли си, че е отрова? — попита Пердикъл.
Седнал в палатката на лекарите, Теламон поклати невярващо глава. Александър си беше тръгнал, след като нареди трупът да бъде отнесен и даде заповеди новата палатка на Теламон, близо до неговата, да бъде приготвена. Двете спътници на Антигона, Селена и Аспазия, се съгласиха да облекат тялото, за да може да бъде занесено заедно с трупа на водача на голямата погребална клада, издигната на върха на скалите. Теламон внимателно провери виното, чашата и масата, но не намери и следа от някакъв отровен прах. Бокалът беше изпит до дъно, ароматът на вино и опиат беше толкова силен, че прикриваше всичко друго. Погледна към Пердикъл. Атинянинът тъжно отвърна на погледа му.
— Едва ли може да се нарече добро начало — промърмори Теламон. — Леонт беше прав — първата ми пациентка умря, преди да е минал и час. Но как? — Той стана и започна да обикаля из палатката. — Жрицата наля виното. Видях я да носи чашата. Другите я докоснаха, но ако някой беше сипал отровата от пръстен или от ръката си, щях да забележа. А тя е мъртва. — Той се завъртя. — Сигурен ли си, че никой не е влизал в онази палатка, след като тръгнахме?
Пердикъл поклати глава.
— Самият цар разпита стражата. Младата жена просто си седяла там, изпила виното и умряла по загадъчен начин. Колко петнист бучиниш е трябвал?
Теламон направи гримаса.
— Отровите са като вината, имат различна сила. Ако е бил чист и смлян на прах, са били достатъчни само няколко прашинки, колкото да се съберат на върха на пръста ти. Както знаеш петнистият бучиниш парализира крайниците. Жертвите не могат да дишат. Бързо се задушават. — Разбира се — добави замислено той, — опиатът, който й дадох, само е подсилил ефекта.
Теламон се приближи и седна на малкия кожен сандък, който Пердикъл шеговито беше обявил за „най-удобния си стол“.
— Може да е било самоубийство — отбеляза атинянинът.
— Не. — Неспокойният Теламон отново се изправи. Пък и как би могло горкото объркано създание да събере толкова ум и съобразителност, за да намери такава отрова и да я използва? Тя беше ужасена, но не искаше да умре. — Теламон се удари с юмрук по бедрото. — Разпитахме всички. Опитах виното. След това жертвата беше оставена в строго охранявана палатка, чиито кожени стени са здраво зашити. Само призрак би могъл да се промъкне вътре.
— Някога правил ли си дисекция на труп? — попита Пердикъл.
— Няколко пъти в южна Италия. В този случай няма нищо да докажем. Само ще потвърдим диагнозата. Горката жена е страдала достатъчно. Александър ще трябва да дава обяснения на семейството й.
Теламон беше бесен. Бяха го изиграли много хитро. Влезе по-навътре в палатката. Клеон спеше дълбоко на походното си легло и хъркаше като прасе. Теламон седна на другото легло. Свали тежката вълнена наметка на Пердикъл, чийто ръб беше опръскан с кал и започна да почиства мазните ечемични люспи, залепнали за вълната. Загледа мрачно калните си сандали, захвърлени в най-далечния ъгъл на палатката. Потърка между пръстите си една ечемична люспа. Разтревожен, Пердикъл дойде и седна до него. После посочи Клеон.
— Завиждам ти, че си имаш собствена палатка. Аз трябва да спя с него. Не съм виждал човек да спи толкова много, като бебе, което няма никакви грижи.
Клеон се завъртя на леглото и хвърли бърз поглед към двамата.
— Чух те. Ако ти беше изпил толкова вино, колкото аз… — Той се протегна. — Сънят на Дионисий.
Теламон изтри пръсти в робата си.
— Какво правиш тук, Теламоне? — запита Клеон със сладникав глас. — С прекрасната си репутация и странни лекарства. Защо не се разкараш и не ни оставиш на мира? — Той се надигна. — Между другото, чувал съм теорията ти за превръзките.
— Защо съм тук ли? — отсече Теламон, без да обръща внимание на заяждането с медицинските му умения. — И аз започвам да се питам. Всъщност не знам.
Чуха викове пред входа на палатката. Един прислужник се втурна вътре със самочувствието на победоносен пълководец. Направи лек поклон и посочи към Теламон.