— Палатката ти е готова, багажът — подреден и царят те чака на вечеря. По-добре ела с мен.
— Как бих могъл да откажа?
Теламон стана и последва прислужника, който умишлено въртеше бедра като жена и туниката му се вееше. Клеон извика нещо саркастично за приятелите на високи постове, но Теламон не му обърна внимание. Навън лагерът оживяваше. Ежедневната работа беше свършена, дежурствата разпределени, патрулите разпратени, стражите и пазачите на местата си. Силно цвилене откъм мястото за конете заглушаваше тракането и дрънченето на малките ковачници, където потни и изцапани със сажди оръжейници работеха до късно през нощта на светлината на огньовете. Армията беше приключила с вечерята, във въздуха се носеха ароматите на различни гозби. Войниците се връщаха при частите си, за да спят или да побъбрят край лагерните огньове. Теламон чу смесица от най-различни езици — бавния провлечен говор на гръцките наемници, пронизителното бърборене на тесалийските конници. Раздаваха се заповеди, военачалниците викаха хората си, ечаха тръби. Влязоха в ограждението, предназначено за царя. Прислужникът посочи към голяма правоъгълна палатка с боядисани платнища, спуснати над кожените стени.
— Тази е твоята — каза той дрезгаво. — Вътре ще намериш всичко.
После изчезна в тъмнината. Пред входа пазачът топлеше ръцете си над поднос с въглища. Той се усмихна и кимна, когато лекарят мина покрай него и заобиколи палатката. Приличаше на онази, в която беше убита младата жена. Той вдигна платнището и заразглежда кожите под него. Те бяха силно опънати, а дупките по ръбовете — подсилени с метални пръстени. Въжетата или вървите, които минаваха през тях, бяха прикрепени здраво за ясенови колове — поне дузина от всяка страна. Възлите бяха майсторски вързани като корабен такелаж. Теламон се наведе. Същото беше и при основата, дупките бяха по-големи заради обтегнатите въжета, завързани за колчета, забити в земята. Лекарят подръпна дъното на палатката, опънато като тетива на лък.
Никой, реши той, не би могъл да се промъкне оттук, а ще му трябва много време, за да развърже въжето. Сигурно някой би го забелязал. После убиецът би трябвало да сипе отровата, да излезе и да завърже кожите със същите възли, използвани при опъването им.
— Наред ли е всичко? — Войникът се беше изправил и го гледаше с любопитство.
— Всичко е наред. — Теламон се усмихна в мрака. — От къде си, войниче?
— Баща ми има земя близо до Пела. Аз съм пехотинец. Ще бъда тук четири часа, после ще ме сменят.
Теламон му поблагодари, вдигна платнището и влезе вътре. Палатката беше разделена с платнище на всекидневна и спалня. Лекарят беше благодарен на предвидливия Александър; на земята имаше вълнени постелки, върху походното легло беше сложен пухен дюшек и възглавница, бяха му донесли столове, табуретки и сандъци. Имаше четири маслени лампи, едната, от които запалена и дори запечатана кана вино, както и глинена чаша. Теламон чу някакъв звук и се обърна. Прислужникът стоеше на входа; къдравата му черна коса беше прихваната с червена панделка.
— Какво искаш?
— Да ти служа, господарю. — Момчето го погледна безсрамно.
Теламон отиде до багажа си, който беше подпрян на един сандък. Наведе се и прегледа вървите. Бяха разхлабени — някой беше ровил тук. Той погледна към прислужника.
— Махай се, момче! Не обичам хора, които си вирят много носа! Сам ще си намеря прислужник!
Момчето излетя навън. Теламон чу войника да се смее. Отиде и седна на ръба на леглото. Чудеше се защо Александър го беше повикал тук. Какво искаше от него? И което бе по-важно, защо беше дошъл самият той? Стана, наля в чашата малко вино и изплакна устата си. После се върна на леглото и задряма. Беше грубо събуден и когато отвори очи, се взря в лукавото лице и воднистите очи на Аристандър.
— Охо! — Теламон разтърка очите си. — Пазителят на царските тайни, гадателят…
Аристандър направи знак на прислужниците зад себе си.
— Прясна вода! Ставай! Трябва да се преоблечеш и веднага да отидеш в царската шатра.
Аристандър бързо излезе. Теламон го наблюдаваше. Дали той беше дал нареждане да претърсят багажа му? Въздъхна и стана, изми лицето и ръцете си, втри благовонно масло в косата и брадата си и облече най-хубавите си туника и мантия. Обу бойните сандали, но си взе чехлите. Един прислужник го чакаше отвън и го поведе към царската шатра.
Пиршеството вече беше започнало, гостите се бяха изтегнали на дълги ниски лежанки, а пред тях имаше малки масички. Шатрата беше дълга и слабо осветена. Носеше се силна миризма на благовония, която се смесваше с не толкова приятния мирис от глинените лампи. Александър лежеше на покрита с лъвска кожа лежанка в горната част на шатрата. В сенките зад него стояха двама стражи.