— Не знам — прошепна Александър. — Все още не знам. — Той замълча, отпи от виното и се усмихна. — Още не си се оженил, Теламоне.
— Между нас има много общи неща, Александре.
— Сънят и любовното ложе — завалено каза царят — ми напомнят, че съм смъртен.
Той се изтегли по-нагоре на лежанката. Лицето му още беше сърдито. Лекарят изучаваше приятеля от детството си. Ти си като леопард, мислеше той, цар на засадите. Настроенията ти се променят също тъй бързо, като тези на майка ти.
— Повиках те тук, Теламоне… — Александър прекъсна, за да отговори на една от закачките на Птолемей. — Повиках те тук — повтори той и се облегна — по много причини. — Лицето му се смекчи. — Спомняш ли си, когато бяхме деца в Миеза? Клит ни изритваше от постелите много преди да съмне. Какво казваше?
И двамата в хор повториха думите на Клит.
— Бягането преди закуска ще ти осигури добър апетит, а леката закуска ще ти помогне да ядеш добре на обяд.
— Какво беше това? — извика Клит.
— Пий си виното, приятелю — отвърна Александър. — Теламон и аз си наваксваме изгубеното време.
Царят подаде чашата си на един прислужник да я напълни, напомняйки му за пропорцията.
— Пих твърде много вино — продължи Александър. — Помниш ли бялата мраморна статуя, която блестеше под лъчите на изгряващото слънце? Какво пишеше на плочата? „Аз съм безсмъртен бог, вече не съм смъртен.“
— Така ли се виждаш?
— Остави това — отсече Александър. — Помниш ли как се молехме на боговете. — Александър затвори очи. — Дано да ни водят и пазят през целия ден. — Отвори очи. — Тогава бях щастлив. Бях свободен. Бях любимият син на царя и неговата съпруга. Но всичко беше преструвка — прошепна той. — И когато пораснах, сенките ме погълнаха. Мама и татко започнаха да налагат волята си. Първо за дребни неща. Един ден яздех кон в Миеза и той прескочи една стена. Зад нея видях красиво момиче, което носеше грозде. Беше запретнала туниката си и я използваше вместо кошница. Пошегувах се, пофлиртувах с нея. Легнахме заедно в хладната сянка на един зелен дъб.
— Да, спомням си — отвърна Теламон. Виното му беше помогнало да се отпусне и сега спомените прииждаха на талази. — Горската нимфа…
— Точно така! — съгласи се Александър. — Горската нимфа! Беше красавица. Лежахме върху смачканото грозде. На другия ден отидох да я потърся, но някой беше казал на майка ми, нали? Момичето беше продадено и Олимпиада ми съобщи, че сигурно съм срещнал горска нимфа, дар от боговете. И знаеш ли, Теламоне, аз й повярвах. — Лицето на Александър се разкриви, странните му очи се взираха в далечината. — Това беше първият истински урок, който ми даде майка ми — в живота ми трябва да има само една жена и това е Олимпиада. Тя започна да повтаря с глас на сирена, че съм безсмъртен, че съм избраник на боговете. Че Херакъл и Ахил били мои предшественици. Разбира се, това ме вълнуваше. Втората част беше по-жестока — че може би не съм истински син на Филип, а дете на бог. Бях объркан. Помниш ли колко тъжен бях, Теламоне?
— А аз ти казах да поговориш с Аристандър.
Александър рязко се изсмя.
— И аз му разказах всичко. Аристандър от Телем. — Той се обърна и вдигна чаша към своя пазител на тайните, който лежеше навъсен в другата част на палатката. — Той пееше същата песен като майка ми, но ми каза и горчивата истина. — Александър погледна надолу и когато вдигна очи, те бяха пълни със сълзи. — Каза, че Филип и Олимпиада се обичали до лудост. Когато за пръв път се срещнали на остров Самотраки, Филип сметнал, че е бил посетен от богиня и че никога няма да обикне друга жена. — Александър въздъхна.
— Разбира се, пияният Филип беше различен от трезвия Филип. Когато беше пиян, не подбираше. Олимпиада никога не му прости изневерите. Помниш ли, Теламоне? Когато бяхме момчета и посетихме Пела, ти се промъкна в спалнята на Олимпиада?
Теламон потисна тръпката си — понякога кошмарите му се завръщаха.
— Стаята на майка ти беше пълна с бръшлян — тихо каза той. — На външната стена беше издълбана лоза с вити клонки и буйни листа.
— Ами змиите? — попита Александър. — Змиите, които влизаха и излизаха? Нищо чудно, дето се говореше, че Олимпиада спи със змия, която всъщност била преобразеният бог Аполон. Тя започна да намеква на Филип, че не съм му истински син — той й отмъсти с още повече жени. Но аз го обичах. Денят, в който обяздих Буцефал — продължи той, говорейки за черния си боен кон, наречен така заради бялото петно на челото си. — Филип даде пир и вдигна наздравица за мен. „Това е моят син, — обяви той, — укротителят на коне“. — Александър примигна. — Никога през живота си не съм бил по-горд. Накара ме да пия вино. Молех го да бъде верен на майка, ми, но той се ядоса, затова му казах: „Така, както сееш копелета, няма да остане царство, което да наследя.“ — Александър се приведе и дръпна Теламон за туниката. — Той ме сграбчи и ме придърпа към себе си. „Ако ти си наполовина мъж, колкото съм аз — каза ми той, — ще си спечелиш свое царство и ще го запазиш!“ Естествено, майка ми го чу и ми се довери. Описа ми как, когато съм бил заченат, нощният вятър се втурнал в стаята й и дори звездите се скрили, докато къщата се тресяла от светкавиците и гръмотевиците. Загадъчни пламъци изпълнили спалнята й и какво ли още не. — Александър потърка бузата си. — Мама срещу татко, татко срещу мама. Филип беше добър стратег. Реши да приеме думите на Олимпиада буквално. Щом не му бях син, трябваше да се ожени отново. Затова се хвана с онази хлапачка, дъщерята на Атал. Разведе се с Олимпиада и Евридика роди син от него. Само боговете знаят как щеше да завърши тази битка, ако не го бяха убили.