— Глупости! Изобщо нямаше да бъда тук, ако не ме беше повикал.
— Защо отпрати прислужника си?
— Не обичам хубави момченца със съмнителни нрави. Аз ще си избера прислужник, както избирам приятелите си.
— Вземи си някого, на когото вярваш — нареди му Александър. — Ходи ли да огледаш робите? Все още имаме няколко тиванци за продажба. Може да си харесаш някой от тях.
— Говореше за шпионин.
— Не знам кой е. — Александър направи гримаса. — Знам само, че се нарича Наифат — Аполон знае какво означава това. — Той посочи с ръка вътрешността на палатката. — Аз имам свой пазител на тайните, а Дарий — негов; загадъчна фигура, наречена на името на един от техните богове — Митра. — Александър протегна ръка със свити пръсти. — Как бих искал да го заловя и да узная тайните му — кои са онези в Гърция, които тайно получават персийско злато. Няма да имам милост, Теламон. Ще ги разпна всички.
— Кой е твоят шпионин? — попита рязко Теламон.
— Мисля, че е Лизий, един от командирите в конницата на Мемнон. Изпратил ми е тайно съобщение — иска да се срещнем в Троя.
— С каква цел?
— Не знам. Просто иска да се видим и тогава да ми каже.
— И от какво се боиш, Александре? От тайни убийци? От предателство?
— Не, боя се от Филип.
— Той е мъртъв! — повиши глас Теламон.
— Не, чуй, помниш ли този стих — Александър присви вежди — привична гримаса от времето, когато учеше в академията. — От деветнайсета песен на „Илиада“-та. Как беше? „Дробът беше изваден и черната гной от него омаза предницата на туниката му“…
— Какво общо има това с Филип?
— Помниш ли си Делфийския оракул? — попита Александър. — „Бикът е нагизден за жертвоприношение. Всичко е готово. Колачът чака.“ Татко мислеше, че е ставало дума за Персийската империя; едва след убийството му хората разбраха, че е било за него. — Александър млъкна. — Трябва ми чиста жертва, Теламон, за да наредя на войските ми да отплават. Всеки бик, който принасям на боговете, е омърсен. Вътрешностите му дават лоши предзнаменования, затова стоим на този нос и армията ми чака.
— Не обръщай внимание на предзнаменованията! — отсече Теламон. — Докарай флотата и отплавай.
Александър поклати глава. Остави чашата с вино на земята. Кръстоса ръце на облегалката на лежанката, подпря брадичка върху тях и внимателно се взря в Теламон.
— Огледай се, лекарю мой. Гледа ли ни някой? Смяташ ли, че някой може да ни чуе?
Теламон се подчини. Сега Селевк говореше с Антигона. Аристандър се чешеше по слабините, хетерата и Птолемей бяха увлечени в спор. Прислужниците се бяха оттеглили, момичето с флейтата беше изчезнало. През леко повдигнатото покривало на палатката лекарят виждаше щита и копието на стража.
— Спомняш ли си водача, чийто труп ще бъде изгорен? — продължи Александър. — Онзи, когото намериха под скалите. Единствените, които знаят истината, са Критий и Аристандър. Останалите мислят, че смъртта му е резултат от свада край лагерния огън. Камата беше забита в тялото му, а в ръката си стискаше малко късче пергамент. — Погледът на Александър не трепна. — Ножът приличаше на келтски. — Тръпки полазиха Теламон. Не знаеше дали е заради студената нощ или заради безизразния поглед на царя. — Точно с такъв нож — прошепна Александър — беше убит баща ми.
— Но Павзаний беше луд! Всички знаят това — успокои го Теламон. — Подобни ножове могат да се купят от всеки пазар.
— Наистина ли, лекарю? Ами парчето пергамент, което стискаше в ръката си убитият водач? Бележка, на която пишеше: „Бикът е нагизден за жертвоприношение, всичко е готово, колачът чака.“ Разбираш ли какво става, Теламон? Баща ми ли се кани да ме спре?
— Не говори глупости. Суеверен си като стара жена.
Александър се усмихна и лицето му се отпусна.
— Радвам се, че се срещнахме пак, Теламоне. — Той удари с юмрук по гърдите си. — Олимпиада, Филип и цялата мощ на Персия няма да ме спрат. Нищо няма да ме спре!
— Затова ли разруши Тива?
— Точно преди да напуснеш Миеза — отвърна Александър, — ние се бихме с дървени мечове. Аз не спирах да се бия, докато не се намеси Клит.
— После се извини. Каза, че пред очите ти паднала червена пелена.