— Не искам да ни отнесе към скалите — прошепна за пореден път на ухото на пълководеца капитанът, който също като Мемнон от Родос.
— Боговете са с нас — отбеляза Мемнон, овладявайки подтика си да го наругае. — Всичко ще бъде наред.
Той отиде до перилата и се взря през водата. Не се виждаха рибарски лодки. Александър беше сигурен, че в Хелеспонт не плават вражески кораби. Мемнон се усмихна. До известна степен беше съгласен с тактиката на Дарий. Защо да не остави Александър да вярва, че е под покровителството на боговете? Но Мемнон не вярваше в боговете, а само в силата на собствената си ръка и лукавство. Арсит, сатрапът на Фригия, не знаеше, че е тук. Мемнон имаше на разположение няколко кораба и беше решил да вземе нещата в собствените си ръце. Диокъл, глухият му прислужник, застана до него. Сложи ръката си върху неговата — знак, че иска да говорят. Мемнон го погледна със съжаление. Диокъл още страдаше от морска болест — очите и носът му течаха, около устата му имаше следи от повръщано.
— Какво има? — бавно попита Мемнон.
Диокъл направи знак с пръсти.
— Мислиш ли, че между нас има предател? Не мога да повярвам, че Лизий…
Мемнон вдигна рязко ръка и се загледа към вълните. Някъде изпод палубата някой извика с приглушен глас. Мемнон стоеше и се вслушваше в пулса на големия боен кораб; боровите греди, които се поклащаха рязко, скърцането на греблата. Корабът се издигаше и потъваше в бързото течение. От време на време кормчията издаваше заповед, предавана на гребците на трите реда пейки и някои от тях започваха да топят по-леко греблата, за да поддържат курса на триремата. Мемнон беше раздвоен и несигурен. Още не можеше да повярва, че Лизий е бил предател. Можеше много да изгуби. Но Дарий беше настоятелен. Мемнон си помисли за ужасната Кула на мълчанието, извисяваща се в небето, за мъртвите перси, увити в савани, които висяха от гредите. В клетката в средата беше оставен Лизий, без храна и вода, в очакване на дълга и мъчителна смърт. Мемнон тихо се помоли да я посрещне смело, увиснал между небето и земята, заобиколен от мъртъвци.
Диокъл докосна ръката му и му направи още знаци.
— Знам, знам — отвърна Мемнон. — Арсит и Дарий твърдят, че между нас има и други шпиони. Не го вярвам. — Той се взря по-внимателно в настоятелните движения на слугата си. После поклати глава — нищо не разбираше. Диокъл повтори жестовете си.
— Да, прав си. Нито Дарий, нито Арсит знаят за това. Те искат… — Мемнон снижи глас. — Искат вълкът да влезе в кошарата. Аз предпочитам да го убия, преди да се е доближил. — Той леко се усмихна. — Лека промяна в плана.
— Ето го знака! — Капитанът се приближи и посочи към тъмнината. — Ето там. На северозапад.
Мемнон се взря в мъгливия мрак. Брегът се показа и той зърна блясък на фенер.
— Готови ли са хората ни?
Капитанът кимна и се отдалечи. Мемнон докосна бузата на Диокъл и отиде на носа, където лоцманът отвръщаше на сигналите със засенчен фенер. Рибарската лодка се приближи. Мемнон различаваше кормчията, още един мъж под отпуснатото платно и трети на носа. Лодката внимателно подбираше курса си и спря точно под носа на триремата. Хвърлиха съединителните скоби нагоре. Лодката беше здраво завързана на края на опънатите въжета и се опитваше да избегне греблата, които замахваха към нея.