— Лесно е като да сееш жито! — отвърна самохвалкото, сваляйки каната. Огледа пиянски насядалите край огъня — лицата им лъщяха от мазнина. От месеци не бяха яли и пили така обилно. Ласк почувства, че стомахът му се бунтува — трябваше да пие вода, преди да заспи, иначе щеше да се събуди с главоболие и да го мъчи жажда.
— Ще ви кажа какво ще стане — облиза той устни. — Трябва да помислим за онова, което ще направят персите.
— Ами ако опожарят земята? — извика някой. — Правили са го и преди.
Ласк намигна пиянски.
— Едва ли. Те знаят, че македонците идват. Наблюдавах ги как се упражняват. Обичат равните местности. Бях долу при ограждението за роби. Говорих с една червенокоса кучка, пленена в Тива. — Той направи неприличен жест. — Имаше големи гърди. Жалко за лицето й — добави. Забележките му бяха посрещнати с аплодисменти и похотливи подмятания. — Пак ще отида там — обяви той.
— Какво казваше за македонците?
— Говорех с тази робиня. Знаете ли как се нарича? Като онази богиня, за която говори Антигона — Касандра. Но мисля, че това не е истинското й име.
Този, който беше задал въпроса, гледаше към Ласк, оголил зъби като куче.
— Както казах, гледах ги да се упражняват. Те разбиха армията на Тива пред портите й. Блъскаха по стените на града, както ковач по наковалня. Удряха по тях и ги събориха навътре. Намериха отворена порта и Александър с ордата си се вмъкна бързо. Персите няма да позволят да ги притиснат така. Александър може да познава армията си, но ние познаваме страната си.
Думите му бяха посрещнати с кимане и одобрителни възгласи. Водачите си спомняха мястото, където бяха отрасли — прашни равнини, малки горички, стръмни хълмове, дълбоки клисури, буйни потоци и реки, все още пълни от зимния сняг.
— Граник! — извика един от тях.
— Да, Граник.
Ласк си спомни бързата река и стръмните й, покрити с храсти брегове. Трябваше да поговори с Критий за това. Стомахът му се бунтуваше. Промърмори нещо, изправи се и се заклати в мрака. Спомняше си инструкциите, които им бяха дали. Дежурните по лагер бяха категорични „По голяма и малка нужда се ходи далеч от лагера!“
Ласк се запрепъва около телата на заспалите войници и гаснещите лагерни огньове. Веднъж стражата го спря. Ласк посочи слабините си.
Мъжът се изкашля, плю и го пусна да мине. Ласк се отправи към група дървета. В далечината виждаше светлините на Сестос и се чудеше дали да не иде да разгледа, града. Чу звук зад себе си и спря. Погледна назад към светлината на лагера. Тук земята беше напукана и неравна. На места различаваше каменисти плочи, покрити с мъх. Критий казваше, че някога тук имало древен град. Ласк направи гримаса в мрака. Какво ли пък знаеше Критий? Спря, облекчи се шумно и тръгна обратно към лагера. Внезапно съзря нещо, което се носеше към него, забързана сянка, изпъстрена от луната. Ласк се загледа в нея. Преди да се опомни, фигурата стигна до него. Остра болка го прободе отстрани. Опита да се защити, но смъртта го настигна бързо, като стрела в мрака. Той залитна напред. Болката беше толкова силна. Посегна към раната и хвана украсената с криле дръжка на келтския нож, забит между ребрата му. Ласк падна на колене, ругаейки тихо собствената си глупост. В дърветата се обади бухал. Ласк водачът, бъдещият герой, падна на земята и очите му гледаха невиждащо, докато някой пъхаше парче пергамент между безчувствените му пръсти.
Пиршеството в царската шатра се беше превърнало в хаос. Между Селевк и Птолемей беше избухнал спор за репутацията на никаква жена, която и двамата бяха обичали в Македония. Хефестион лежеше на кушетката и се усмихваше спокойно на себе си. Без да усеща напрежението, Александър, забравил гостите си, беше потънал в разговор с Антигона. Теламон почувства, че очите му натежават. Беше решен да не оставя да го занесат до палатката му, както беше казал Птолемей „като момче след първото си напиване“. Почувства полъх от студен нощен въздух. Един от телохранителите влезе в палатката. Александър стана от лежанката, те заговориха шепнешком и Аристандър се присъедини към тях. Царят бавно отиде до Теламон и срита лежанката му.
— Аристандър би искал да поговори с теб.
— За какво? — сприхаво попита Теламон.
— За отрови — Александър се усмихна и отмина.
Царският пазител на тайните вече беше до входа на палатката и нетърпеливо го викаше с жест. Теламон излезе при него, където студеният нощен въздух веднага го отрезви.