— Защо сме тук? — попита Теламон, като приклекна, макар да предчувстваше отговора — заради ножа и парчето пергамент в ръката на мъртвеца. Той го извади и го подаде на Аристандър. — Знам какво пише — обяви той. „Бикът е нагизден за жертвоприношението. Всичко е готово. Колачът чака.“
Аристандър приклекна до него и разви пергамента.
— Ако не те познавах добре, Теламоне — прошепна той, — щях да те арестувам. Точно както при смъртта на Филип, нали? Келтски нож, забит в сърцето и думите на Делфийския оракул. Още един водач е мъртъв.
Теламон изучаваше трупа. Вгледа се в пожълтялото лице, помириса устата — дъхът на вино все още беше силен. Опипа ръцете и краката — бяха леденостудени.
— Отдавна ли е мъртъв? — попита той Аристандър.
— Да, един от стражите, застъпили сутринта, го намерил. Накарах да донесат тялото му тук. Не е хубаво войските да гледат как разнасяме трупове из лагера. — Аристандър се усмихна мрачно. — Снижава бойния им дух.
— Защо повика другите лекари?
— Защото имам подозрения, Теламоне — отвърна Аристандър. — Чувал си старата поговорка за краставите магарета. Очевидно водачът е бил убит, докато сме пирували снощи. Знам, че главната жрица Антигона беше с нас и не е излизала. Чух също, че тя помоли един от прислужниците да провери как са спътничките й. Той й съобщи, че спят дълбоко, а пазачът пред палатката им каза, че не са помръднали цяла нощ. Знаем къде са били приятелите на Александър, така че остават само нашите благородни лекари.
— Но защо те?
— А защо не? — заяде се Аристандър. — Всички знаят как точно е умрял Филип. Могат да пишат, за разлика от повечето войници и сигурно знаят колко ценни са за нас водачите.
Аристандър се изправи и поведе Теламон към жрицата. Пиенето до късно изобщо не й се беше отразило. Когато се приближиха, тя стана. Останалите водачи дойдоха един след друг. Аристандър им извика да се отдръпнат. Келтите застанаха между господаря си и изнервените, макар и все още сънливи водачи.
— Добро утро, Теламоне — Антигона леко стисна ръката на лекаря.
— Господарке, благодаря ти, че дойде — извинително каза Аристандър. — Имам нужда от теб. Ти ли нае тези хора?
— По настояване на Александър — обясни тя, без да отмести поглед от очите на Теламон.
В утринната светлина красотата й беше още по-забележителна.
Теламон не можеше да прецени дали кожата й има цвят на слонова кост или е много бледо мургава. Застина очарован от пълните й червени устни, високи скули и прелестни сиви очи със замечтан поглед, от красиво очертаните й вежди и гъстата буйна коса, която се подаваше изпод бледосиния воал. Около нея се носеше упоително ухание, всяко нейно движение беше грациозно и женствено.
— Господарке, сигурна ли си, че не се познаваме? — подразни я Теламон. — Гледаш ме, сякаш сме се срещали. Чудя се защо жена като теб служи в разрушения храм в Троя.
Той бързо хвърли поглед към двете й компаньонки, които си приличаха като две капки вода — мургави, тъмнокоси и с вечно бдителни очи. Те се усмихнаха на комплиментите на Теламон и срамежливо отместиха очи.
— Не знаеш ли? — започна да обяснява Аристандър, но Антигона вдигна ръка.
— Не знаеш ли? — поде Антигона. — Аз имам чиста македонска кръв. Роднина съм на Филип и далечна роднина на самия Александър. От малка съм посветена на богинята. Защо Троя ли? — Тя изящно сви рамене. — Защо не? — Жрицата се приведе към него. — Служила съм в Елевзин, дори в Атина. Отидох в Троя, защото Филип ме помоли. Ако искаш да знаеш какво става на пазара, Теламон, трябва да застанеш в центъра му.
— Филип беше хитра лисица — промърмори Теламон. — Всички минават през Троя.
— Да, така е. — Антигона тихо се засмя. После погледна покрай Теламон към трупа, проснат върху росната трева и усмивката й се стопи.
— Тези мъже са очите на Александър! — отсече тя. — Подбрах ги внимателно. Те споделиха хляба и солта и се заклеха най-тържествено пред богинята в моя храм. Доведох шестима, а вече са само четирима.