— Някакви въпроси, господа? — попита Кара с леден глас. — Добре. А сега престанете да блъскате по вратата, докато съм заета. — Тя тръшна вратата пред носа им.
Долната устна на Марлин се свиваше и отпускаше над зъбите му с всеки задъхан стон. Кара приближи лице до неговото.
— Не си спомням да съм ти давала разрешението си да си затваряш очите. Да си ме чувал да казвам подобно нещо?
Той отвори широко очи.
— Не, господарке Кара.
— Ами тогава защо бяха затворени?
Треперещият глас на Марлин бе изпълнен с ужас.
— Съжалявам, господарке Кара. Моля ви да ми простите. Няма да се повтори.
— Кара.
Тя се обърна, сякаш съвсем забравила за присъствието на Калан.
— Какво има?
Калан килна глава подканващо.
— Трябва да поговорим.
— Видя ли? — попита Кара, щом отиде при Калан край масата с лампата. — Видя ли какво имах предвид? Той не може да нарани никого. Не може да избяга. Никой никога не е избягал от Морещица.
Калан повдигна вежда.
— Освен Ричард.
Кара се изправи и въздъхна шумно.
— Господарят Рал е различен. Този тук не е Господа рят Рал. Морещиците хиляди пъти са доказвали непобедимостта си. Никой освен Господаря Рал не е успял да убие господарката си, да си възвърне магията и да избяга.
— Колкото и невероятно да звучи, Ричард доказа, че Морещиците не са непобедими. Не ме интересува колко хиляди Морещици са излизали победителки в схватката. Фактът, че една се е провалила, означава, че е възможно. Кара, не поставям думите ти на съмнение. Просто не можем да си позволим да рискуваме. Нещо не е наред. Защо му е на Джаганг да хвърля агнето си в бърлогата на вълка, още повече заповядвайки му да провъзгласи кой е?
— Но…
— Възможно е Джаганг да е загинал — може да е мъртъв и да няма от какво да се боим. Но ако все още е жив и нещо се обърка с Марлин, то Ричард ще заплати цената. Джаганг иска смъртта на Ричард. Толкова ли си твърдоглава да искаш да изложиш Ричард на риск заради гордостта си?
Кара се почеса зад врата замислено. Хвърли бърз поглед през рамо към Марлин, който не помръдваше от средата на плюнката си, широко ококорил очи, обливащ се в пот.
— Какво искаш да направим? Тази стая е без прозорци. Можем да залостим здраво вратата. Къде другаде би бил на по-сигурно място?
Калан притисна пръсти до корема си, сякаш изгарян от пареща болка.
— В дупката.
Калан щеше да си счупи пръстите от стискане, щом спря пред желязната врата.
Марлин, който изглеждаше като подплашено кученце, стоеше притихнал в средата на група Д’Харански войници далеч назад в осветения от факли коридор.
— Какво има? — попита Кара.
Калан подскочи.
— Моля?
— Попитах те какво има. Изглеждаш така, сякаш те е страх, че вратата ще те ухапе.
Калан раздели длани и си наложи да ги отпусне встрани.
— Нищо ми няма.
Обърна се и взе връзката ключове, окачена на каменната стена край вратата.
Кара сниши глас.
— Недей да лъжеш сестра на Агиела.
Калан бързо се усмихна в знак на извинение.
— Тъмницата е мястото, където осъдените на смърт очакват екзекуцията си. Имам полусестра — Сирила. Беше Кралица на Галеа. Когато беше тук, когато Ейдиндрил падна под Ордена, преди Ричард да освободи града, я бяха хвърлили тук долу заедно с банда от десетина убийци.
— Имаш полусестра? Значи все още е жива?
Калан кимна, отнесена от мъглата на спомена.
— Но я държали тук дни. Принц Харолд, брат й, моят полубрат, я освободил докато я водели към ешафода, но оттогава не е същата. Затворила се е в себе си. От време на време, много рядко, излиза от вцепенението си и настоява, че народът й има нужда от Кралица, която може да ги управлява, и че трябва аз да заема мястото й на трона на Галеа. Съгласих се. — Калан млъкна. — Ако се събуди и види край себе си мъже, започва да крещи неудържимо.
Кара, стиснала ръце зад гърба си, не каза нищо в отговор.
Калан махна към вратата.
— И мен ме хвърлиха там долу. — Устата й бе толкова пресъхнала, че на два пъти се опита да преглътне, преди да може да продължи. — Със същите мъже, които бяха изнасилвали нея. — Тя излезе от спомена и хвърли бърз поглед на Кара. — Но с мен не успяха да направят онова, което сториха на нея. — Но не спомена колко малко оста ваше и това да стане.
На устните на Кара се прокрадва едва доловима усмивка.
— Колко успя да убиеш?
— Докато се измъквах, нямаше време да спра, за да ги броя точно. — На устните й пробяга бърза, сдържана — усмивка. — Но направо си изкарах акъла от страх — там долу с всичките тези ужасни зверове. — Сърцето й затуптя бясно при спомена, че краката й се подкосиха.