Марлин облиза устните си, погледът му заснова между двете жени.
— В Двореца на пророците живеят стотици Сестри. Там има правила. Всеки от нас има учители. Има места където не ни е позволено да ходим, Сестри, с които никога не влизаме в контакт, като например тези от администрацията. Не ги познавам всичките, кълна се. Виждал съм я преди в Двореца, но не знам как се казва, а и тя самата не ми е казала.
— Къде е сега?
Марлин се затресе от ужас.
— Не знам! Не съм я виждал от дни, откакто пристигнах в града.
Калан стисна зъби.
— Тогава как изглежда?
Марлин отново облиза устни и погледът му продължи да снове между двете жени.
— Не знам. Млада е. Мисля, че доскоро е била послушница. Изглеждаше млада като теб, Майко Изповедник. Хубава. Мисля, че беше хубава. С дълга коса. С дълга кестенява коса.
Калан и Кара се спогледаха.
— Надин! — възкликнаха двете в един глас.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Господарке Кара — обади се Марлин отдолу.
Кара се обърна, увиснала на една ръка на стъпалото под Калан. В другата си ръка държеше факлата.
— Какво!
— Как ще спя, господарке Кара? Ако не се върнете тази нощ и ако трябва да стоя прав, тогава как ще спя?
— Да спиш ли? Това не е моя работа. Казах ти — трябва да останеш на краката си върху петното. Мръднеш ли, седнеш ли, легнеш ли, и ще съжаляваш наистина много. Ще останеш насаме с болката. Ясно?
— Да, господарке Кара — чу се слаб гласец от тъмнината долу.
Веднъж стъпила горе в коридора, Калан се протегна и взе факлата от ръката на Кара, за да може Морещицата да използва и двете си ръце при излизането от дупката. Калан подаде факлата на очевидно облекчения сержант Колинс.
— Колинс, искам всички да останете тук. Дръжте вратата заключена и не слизайте долу — за нищо на света. Не искам пиле да прехвръква наоколо.
— Тъй вярно, Майко Изповедник — колебливо отвърна сержант Колинс. — Значи все пак е опасно?
Калан разбра притеснението му.
— Не. Кара контролира силата му. Няма да може да използва магията си.
Тя прецени на око числеността на войниците, изпълващи мрачния коридор. Сигурно имаше стотина.
— Не знам дали ще се върнем до довечера — каза тя на сержанта. — Повикай и останалите от хората си тук долу. Раздели ги на отряди. Сменяйте се, като искам през цялото време тук да има поне колкото сега. Заключете всички подходи към мястото. На вратите поставете стража, завардете и всички краища на този коридор.
— Мислех, че казахте, че няма причина за притеснение, че не може да използва магията си.
Калан се усмихна.
— Да не би да искаш да ти се наложи да обясняваш на Кара, че някой се е промъкнал под носа ти и е отмъкнал плячката й в нейно отсъствие?
Той се почеса смутено и погледна Морещицата.
— Разбрано, Майко Изповедник. Никой няма да бъде допуснат да припари до тази врата.
— Все още ли не ми вярваш? — попита Кара, щом се отдалечиха достатъчно от войниците.
Калан й се усмихна приятелски.
— Баща ми беше Крал Уиборн. Той бе баща и на Сирила, после и мой. Велик воин. Научи ме, че е невъзможно човек да бъде внимателен със затворниците.
Кара сви рамене, докато минаваха покрай мъждукаща факла.
— Няма проблеми. Не ме обиждаш. Но аз владея магията му. Безпомощен е.
— Все още не разбирам как е възможно да се страхуваш от магията и въпреки това да можеш да я контролираш така мощно.
— Казах ти, получава се само ако човек директно ме атакува с магията си.
— А как става самото овладяване? Как правиш така, че да попадне под твоя власт?
Кара завъртя Агиела на китката си, без да спира.
— Всъщност не знам точно. Просто го правим. В част от обучението на Морещиците участва самият Господар Рал. Точно по това време придобиваме подобни възможности. Тази магия не извира от самите нас, тя ни е предадена, поне така мисля.
Калан поклати глава.
— Значи всъщност не знаете какво правите. И въпреки това се получава.
Калан поклати глава.
— Няма нужда да знаеш какво правиш, за да задействаш магията.
— Какво имаш предвид?
— Ами Господарят Рал ни е казвал, че детето само по себе си е магия — магията на Сътворението. Не е нужно да знаеш какво правиш, за да създадеш дете. Веднъж едно момиче — много наивно същество — на около четиринайсет, дъщеря на служител от персонала на Двореца в Д’Хара, ми каза, че Мрачният Рал — Татко Рал, както обичаше да го наричаме — й подарил роза на пъпка, която разцъфнала в ръката й, докато той й се усмихвал. Твърдеше, че така се сдобила с детето си — чрез неговата магия.
Кара се засмя сухо: