Калан очакваше да я погледне извинително. Не я погледна.
Надин отстъпи крачка назад. Огледа всички взрени в нея лица. Калан, Кара, Бердин, Райна и притихналата грамада Иган край вратата. Вдигна ръце.
— Какво ви става, бе, хора! За какъв го мислите тоя човек? Това е Ричард Сайфър, моят Ричард! Той е горски — едно нищо! Просто най-обикновено момче от Града на елените, което се прави на някаква важна клечка. Каквато не е! Да не би всички да сте слепи глупаци? Това е моят Ричард, с когото ще се оженим!
Кара най-сетне наруши тишината:
— Всички ние прекрасно знаем кой е този човек. Очевидно ти си тази, която не знае. Това е Господарят Рал, повелителят на Д’Хара, повелителят на онова, което някога се наричаше Средната земя. Или поне на онези от страни в нея, които капитулираха в краката му. Всеки в тази стая, не в целия град, би дал живота си, за да го защити. Всички ние му дължим много повече от обикновената си вярност. Дължим му живота си.
— Можем да бъдем единствено онези, които сме — каза Ричард на Надин. — Нито повече, нито по-малко. Каза ми го една много мъдра жена.
Надин прошепна нещо, но Калан не я чу. Ричард прегърна Калан през кръста. В това нежно докосване тя прочете знака на успокоението и любовта и изведнъж изпита дълбока скръб към тази жена, изправила се пред група чужденци, изваждаща на показ толкова съкровени неща.
— Надин — спокойно каза Ричард, — това е Калан, мъдрата жена, за която ти споменах. Жената, която обичам. Калан, а не Надин. Двамата с Калан скоро ще се оженим. Заминаваме да се венчаем при народа на Калните. Нищо на този свят не може да промени това.
Надин като че ли се страхуваше да откъсне очите си от Ричард. Сякаш ако го направеше, всичко щеше да се окаже истина.
— Народа на Калните ли? Какви са тия Кални, в името на добрите духове? Звучи ужасно. Ричард… — Тя изведнъж си възвърна решителността. Стисна устни и се намръщи. Размаха пръст срещу него. — Ричард Сайфър, не знам каква глупава игра играеш, но няма да позволя това да продължи! Чуй ме сега, голямо говедо такова, отиваш да си събереш багажа! Прибираме се у дома!
— Аз съм си у дома, Надин.
Тя най-сетне не успя да намери думи, за да му възрази.
— Надин, кой ти наговори всичко това за… за сватбата?
Ентусиазмът й се стопи.
— Една мистична жена на име Шота.
При споменаването на името й Калан се стегна. Шота бе истинската заплаха. Независимо какво казва или иска Надин, силата да причини неприятности притежава Шота.
— Шота! — Ричард обърса с длани лицето си. — Шота. Трябваше да се досетя.
И после направи последното, което би хрумнало на Калан. Избухна в смях. Както си стоеше, с всички погледи вперени в него, отметна глава назад и започна да се смее с глас.
Това като с магическа пръчка разгони страховете на Калан. Фактът, че Ричард може просто ей така да се изсмее над онова, което Шота иска да му стори, неутрализира заплахата. Изведнъж сърцето й заликува. Ричард обяви, че Калните ще ги венчаят, както и двамата го искаха, а на това, че Шота се опитваше да им попречи, можеха да отвърнат единствено със смях. Прегръдката на Ричард около кръста й стана още по-сърдечна. На собствените й устни блесна широка усмивка.
Ричард направи извинителен жест.
— Съжалявам, Надин. Не се смея на теб. Просто Шота отдавна ни играе малките си номерца. Жалко, че те е из ползвала в схемата си, но трябва да знаеш, че всичко на истина е само злобна постановка. Тя е вещица.
— Вещица? — прошепна Надин.
Ричард кимна.
— Предишния път успя да ни забърка в дребнавите си драми, но този път няма да стане. Вече не ми пука какво казва Шота. Няма да се хвана на играта й.
Надин изглеждаше объркана.
— Вещица? Магия? Била съм омагьосана? Но тя каза, че небесата й били говорили.
— Нима. Е, дори самият Създател да й е говорил, все ми е тая.
— Каза, че вятърът те гони. Притесних се. Исках да помогна.
— Вятърът ме гони? Е, при нея все има нещо.
Погледът на Надин отскочи от неговия.
— Но какво ще стане с нас…?
— Надин, „нас“ не съществува. — Гласът му отново стана строг: — Ти най-добре от всички знаеш, че е така.
Брадичката й се повдигна с възмущение.
— Не знам за какво говориш!
Той я изгледа продължително, сякаш обмисляйки дали си струва да й каже още нещо.
— Разбирай го както искаш, Надин.
Калан за пръв път се почувства объркана. Каквото и да означаваше тази размяна на реплики, тя се почувства като натрапник в ситуацията. На Ричард също му стана неловко.
— Съжалявам, Надин, но ме чака доста работа. Ако имаш нужда от помощ, за да се прибереш у дома, ще видя какво мога да направя. Каквото ти потрябва — кон, храна, друго. Кажи на всички в Града на елените, че съм добре и че им изпращам най-добрите си пожелания. Той се извърна към чакащия Улик.