Калан усети как още една брънка от веригата поддава и продължи да я разтърсва. След малко, щом и втората се освободи, веригата се отпусна още повече. Тя се бе вкопчила с две ръце, въпреки че металът бе нажежен и едва издържаше.
Дишането на Дрефан започна да се нормализира. Лежеше неподвижен. Какво прави?
Калан извика от радост, щом веригата най-сетне издрънча и се свлече настрани от съда. Застанала с гръб към Кара, повдигна с пръсти ръба на нагорещения метален съд и го отхлупи, махайки го от Кара. На пода изпаднаха кървави плъхове, които зацвърчаха и се защураха, търсейки път за бягство.
Калан почти се разрева от щастие.
— Махнах ги, Кара. Махнах ги от теб.
Главата на Морещицата се мяташе неудържимо. Очите й се въртяха. Мърмореше нещо нечленоразделно. Когато Калан се извърна и видя корема й, трябваше да извърне веднага глава, за да не припадне.
Наведе се към ръцете на Кара. С отчаяни усилия започна да дълбае възела, стегнат невъзможно от яростните й борби. Не можеше да го отвърже. Трябваше да вземе ножа и да пререже въжетата. Трябваше да пререже и своите. Преди той да се е съвзел.
Заби пети в пода и се надвеси към ножа. Извърна се, за да го напипа с пръсти.
Дрефан се изправи и я хвана. Сграбчи я през кръста и я вдигна, сякаш беше перце. Доближи ножа до лицето й.
— Кучето биле е отвратителна работа. Добре че знам как да контролирам аурите си, за да се оправя. А сега, моя жено, е време да платиш цената за перверзната си същност.
ШЕСТДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Ричард се затътри към стаята на Плъзгата. От едно помещение наблизо, където го бяха скрили Кара и Бердин, дочу крясъците. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, нито откога лежи на това място, но крясъците го събудиха. Някой имаше нужда от помощ. При последния вик той разбра — Калан.
Главата му щеше да се пръсне от болка. Болеше го всичко. Мислеше, че няма да може да стане, но стана. Мислеше, че няма да може да върви, но тръгна. Трябваше. Беше бос, без риза. Само по панталон. Знаеше, че в долните етажи на Кулата е студено, но самият той плуваше в река от гореща пот, едва поемайки си дъх от жега.
Трябваше да използва цялата си воля, за да се накара да върви. Изправи се, постави ръка на вратата на стаята, където бе кладенецът на Плъзгата, и влезе.
Дрефан вдигна глава. Ръката му бе през кръста на Калан. В другата стискаше нож. Встрани Кара, овързана с въжета, лежеше на пода изкормена. Все още бе жива, но се тресеше в гърчове.
Всичко това някак не се връзваше в главата му.
— Какво става тук, Дрефан?
— Ричард! — озъби му се онзи. — Точно теб търся.
— Е, ето ме. Пусни Калан.
— О, ще я пусна, скъпи братко. Скоро. Сега ми трябваш ти.
— И защо?
Дрефан повдигна вежди.
— За да бъда провъзгласен наново за Господаря Рал. Този пост ми се полага по право. Така ми казаха гласовете. Аз съм призваният да бъде Господарят Рал. Предначертано ми е.
Чумата захвърляше мисълта и тялото му в някакъв неясен унес, в същото време ставащото пред очите му също изглеждаше като сън.
— Хвърли ножа, Дрефан, и се откажи. Всичко свърши. Пусни Калан.
Дрефан се изсмя. Отметна глава назад и забоботи в неудържим смях. Щом се успокои, присви очи застрашително.
— Тя ме иска. Моли ме. Знаеш го сам, нали, скъпи братко. Видя каква е. Курва. Като всички останали. Същата е като Надин. И като майка ми. Трябва да умре. Като всички останали.
Ричард се вгледа в очите на Калан. Какво става тук? Добри духове, как ще успее да я измъкне от лапите на Дрефан.
— Грешиш, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където си бил защитен от Мрачния Рал. Обичала те е. А сега, моля те, пусни Калан. Умолявам те.
— Тя е моя! Тя е моя жена! Ще правя с нея каквото си искам!
Дрефан заби ножа в долната част на гърба й. Ричард потръпна, чул как острието опира в кокал. Калан изсумтя от внезапния удар, очите й се ококориха от ужас. Дрефан я пусна. Тя се отпусна на колене и се строполи на една страна.
Ричард напрягаше всичките си сетива, за да осъзнае случващото се. Не можеше да разбере дали сънува, или е истина. Бяха го споходили толкова сънища, толкова кошмари. Това беше като тях, но и по-различно. Не знаеше дори дали е жив. Цялата стая се въртеше пред очите му.
Дрефан извади Меча на истината. Звънът на метала, който Ричард познаваше толкова добре, изпълни каменната стаичка — глас, който сякаш го събуди в кошмара. Видя яростта, извираща от меча, магията, обзела погледа на Дрефан.
— Добре съм, Ричард — задъхано промълви Калан, втренчила очи в него. — Нямаш оръжие. Махай се оттук. Изчезвай. Обичам те. Моля те, заради мен. Бягай.