Яростта в погледа на Дрефан изобщо не можеше да се сравнява с бушуващата стихия, изпълваща сърцето на Ричард.
— Хвърли меча, Дрефан. Веднага. Или ще те убия.
Дрефан завъртя оръжието.
— И с какво? С голи ръце ли?
Ричард ясно си спомни какво му бе казал Зед, когато за пръв път му даде Меча на истината: мечът е само средство. Същинското оръжие е самият Търсач. Истинският Търсач не се нуждае от меч.
Понесе се напред.
— И с омразата в сърцето ми.
— Ще ми достави удоволствие най-сетне да ти видя сметката, Ричард. Нищо, че си без оръжие.
— Аз съм оръжието.
Ричард летеше. Разстоянието между двамата се стопи за секунди. Калан му изкрещя да се маха. Той почти не я чу. Беше обзет от смъртна решителност. Дрефан вдигна меча над главата си, поемайки си дъх, в готовност да разсече Ричард. Това бе процепът. Ричард знаеше, че може да се хвърли по-бързо, отколкото Дрефан да го намушка. Беше попаднал в желязната хватка на смъртната решителност. Бе загубен в танца със смъртта. Дрефан вилнееше, обладан от ярост, мечът тръгна надолу. Ричард падна на лявото си коляно, през процепа, използвайки инерцията и завъртането на тялото си, за да прибави допълнителна сила към удара си. С изправени и вкочанени пръсти замахна напред с цялата си мощ. Преди да го докосне мечът, като светкавица се вряза в корема на Дрефан. Само мигване и бе докопал гръбначния му стълб, бе го изтръгнал и го разкъсваше. Дрефан отхвръкна назад, блъсна се в кладенеца на Плъзгата и се строполи на пода в локва алена кръв.
Ричард се надвеси над Калан и пое лицето й в лявата си длан. Не искаше да я докосва с кръвта на Дрефан. Тя едва дишаше от болка. С крайчеца на окото си Ричард забеляза, че ръката на Дрефан помръдва.
— Не си усещам краката, Ричард. Не си усещам крака та. Добри духове, какво ми стори той? — гласът й бе из пълнен с паника. — Не мога да ги помръдна.
Ричард вече бе потънал в необходимостта. Бе забравил да използва силата си като цена да се завърне от Храма на ветровете, но и преди беше прибягвал до същата тази сила. Бе лекувал. Той беше магьосник. Не обърна внимание на замаяната си глава, на гаденето в стомаха си. Не можеше да позволи на физическата болка да му попречи. От Натан бе научил, че неговата сила се извиква чрез необходимостта, ако тя е достатъчно силна. Или чрез яростта, ако се е разбушувала истински. Никога преди не бе изпитвал по-голяма необходимост. Нито повече гняв.
— Ричард. О, Ричард, обичам те. Искам да го знаеш, ако… ако…
— Тихо — нежно я прекъсна той. Лицето й бе наранено и кърваво. Сърцето го заболя да я гледа как страда, да вижда паниката в очите й. — Ще те излекувам. Лежи си спокойно, ще те оправя.
— О, Ричард, намерих книгата. И я загубих. О, Ричард, толкова съжалявам. Беше в ръцете ми. Намерих я, но сега я няма.
Почти в несвяст той осъзна думите й. Ще умре. Няма какво да се направи. Загубен е.
— Ричард, моля те, излекувай Кара.
— Не. Не мисля, че ще имам сила да излекувам и двете ви. — За да излекува някого, трябваше да поеме болката му в себе си. Убийството на Дрефан бе отнело почти всичките му сили. — Трябва да излекувам теб. Калан поклати глава.
— Моля те, Ричард, ако ме обичаш, направи каквото ти казвам. Излекувай Кара. Моя е вината — за онова, което той й причини. — По бузата й се изтърколи сълза. — Изгубих книгата. Не мога да те спася. Излекувай Кара. — Тя потисна плача си. — Скоро завинаги ще бъдем заедно.
Той разбра. И двамата ще умрат. Ще бъдат заедно в света на духовете. Тя не искаше да живее без него. Целуна я по челото.
— Дръж се. Не се предавай. Моля те, Калан. Обичам те. Не се предавай.
Обърна се към Кара. Вече се чувстваше толкова зле, че гледката не му подейства, както би му подействала, ако бе в нормално състояние. Въпреки това страданието й го изпълни с болка. Постави ръцете си върху кървавия й, разпорен корем.
— Кара, тук съм. Дръж се. Дръж се заради мен, за да мога да ти помогна.
Тя като че ли не чуваше думите му, главата й продължаваше да се мята насам-натам.
Ричард затвори очи и разтвори сърцето си, необходимостта си, душата си. Отпусна се в течението на състраданието. Не искаше нищо друго, освен да върне тялото на Кара в нормалното му състояние. Тя бе дала всичко от себе си за тях. Ричард не знаеше дали ще му стигне силата, но се стараеше максимално. Потопи се във вихъра на агонията й. Почувства всичко, което чувстваше тя, изстрада го заедно с нея. Стисна зъби, задържа дъха си и пое болката й вътре в себе си и още, и още, без да си оставя никаква защита.
Разтресе се от страданието, съзнанието му закрещя неистово. Пое всичко в себе си и поиска още. Искаше всичко. Настояваше. Светът се превърна във флуидна, виеща се, пронизителна болка. Потопи се в бушуващата река на болката. Огнената й паст го погълна цял. Времето не съществуваше. Имаше я само болката. Щом усети, че е поел всичко в себе си, остави съчувствието да се излее, пусна потока на силата: целебната сила, целебното сърце.