Не знаеше как да я насочва, просто я остави да се излее в Кара. Сякаш цялото му същество се изсипа в нуждата й. Тя бе като опустошена от пожар земя, поглъщаща жадно живителните капки дъжд. Когато най-сетне той отвори очи и вдигна глава, ръцете му бяха отпуснати върху здравата плът на корема й. Тя отново бе цяла. Макар явно да не го осъзнаваше, бе цяла.
Ричард се обърна. Калан лежеше на една страна, дишаше накъсано и учестено. Лицето й бе бяло като платно и плувнало в кръв и пот, очите й — полузатворени.
— Ричард — прошепна тя, щом той се надвеси над нея, — развържи ми ръцете. Искам да те прегръщам, кога то…
Когато умира. Това искаше да каже. Ричард грабна захвърления наблизо нож и разряза въжетата. Яростта отново го изпълни, но вече като далечен отблясък. Стаята почти се бе изплъзнала от погледа му. Почти не чуваше думите на Калан. Почти не я виждаше. Най-сетне почувствала китките си свободни, тя се хвърли на врата му и го придърпа към себе си. Той с мъка се задържа да не се стовари отгоре й.
— Ричард, Ричард, Ричард! — прошепна тя. — Обичам те!
Той понечи да отвърне на прегръдката й и видя локвата кръв, в която бе лежала. Яростта му пламна. Необходимостта му се възпламени.
Вдигна я на ръце, молейки духовете да я спасят.
— Моля ви, дайте ми сила да излекувам любимата си — прошепна той, задавяй от сълзи. — Направих всичко, което поискахте от мен. Жертвах всичко. Моля ви, загубата на любимата ми няма нищо общо. Умирам. Дайте ми малко време. Помогнете ми.
Това бе всичко, което искаше, докато я прегръщаше. Искаше тя да живее, да се оправи. Притискайки я в прегръдките си, още веднъж се потопи в потока на болката. Извика я, привлече я към себе си, и още, и още. В същото време остави любовта си да потече, топлината си, състраданието си.
Калан ахна.
Ричард видя, че ръцете му сияят, сякаш дух бе споделил тялото си с него. Може би вече се бе превърнал в дух — все едно. Искаше само да я излекува, независимо какво щеше да му струва това. Бе готов да плати всяка цена.
Усещането я накара да извика — усещането за силата, която се вливаше в тялото й. Иглички посипаха краката й. Откакто Дрефан я наръга с ножа си, едва сега усещаше нещо от кръста надолу.
Докато я притискаше в любящата си, топла прегръдка, Ричард сякаш сияеше в призрачна светлина.
Опиянението от пътуването с Плъзгата бе направо кошмар в сравнение с това. То бе отвъд всичко, което някога бе чувствала в живота си. Усети топлата му, целебна магия да прониква във всяка фибра на тялото й. Сякаш се бе преродила. Животът, жизнеността я изпълниха. От очите й закапаха ликуващи сълзи. Продължаваше да го стиска в прегръдката си. Магията му я бе обзела изцяло. Когато най-сетне той я пусна, тя се движеше без болка. Краката й се движеха. Усети се цяла. Беше излекувана.
Ричард избърса кръвта от устната й и се вгледа в очите й.
Коленичили заедно на пода, Калан го целуна, усети вкуса на солените им сълзи. Отдръпна се, стискайки го за ръцете, втренчена в очите му, сякаш видяла го в нова светлина. Току-що бе споделила с него нещо, за което нямаше думи, което бе отвъд всеки разум. Изправи се и му подаде ръка за помощ. Той повдигна своята към нея.
И се строполи по лице на пода.
— Ричард! — Тя се хвърли към него, обърна го по гръб. Едва дишаше. — Ричард, моля те, не ме оставяй. Моля те, не ме оставяй!
Разтърси го за раменете. Гореше от треска. Бе затворил очи. Бореше се за всяка мъничка глътка въздух.
— О, Ричард, толкова съжалявам. Загубих книгата. Моля те, Ричард. Обичам те. Не умирай, не ме оставяй сама.
— Ето — чу се глас, който изпълни цялата стая.
Калан вдигна глава. Гласът й се струваше нереален. Не можеше да определи откъде идва. Изведнъж разбра. Извърна се и видя насреща си живачното лице. В течната сребърна ръка бе книгата.
— Господарят има нужда от това — вземи го.
Калан се хвърли към нея.
— Благодаря ти! Благодаря ти, Плъзга!
Калан коленичи, за да вземе необходимите съставки от кесийките, които Ричард носеше със себе си, но видя, че той не е с големия си колан. Спусна се към Кара, която лежеше, все още свързана с въжетата. Главата й се мяташе насам-натам, устата й бърбореше нещо в несвяст, сякаш още не можеше да осъзнае, че е излекувана. Все още бе загубена в недрата на личната си трагедия.