Зед бе споменавал пред Калан, че дарбата не лекува умствени разстройства.
— Кара! Кара, къде държахте Ричард? Къде са му нещата?
Морещицата не отвърна. Калан грабна ножа от пода и разряза въжетата. Кара остана да лежи.
Калан стисна главата й между ръцете си, извърна я към себе си.
— Кара, всичко е наред. Плъховете ги няма. Няма ги.
Добре си. Ричард те излекува. Съвсем добре си.
— Плъхове — промърмори Кара. — Махнете ги от мен. Моля ви, моля ви…
Калан я прегърна.
— Кара, няма ги. Аз съм твоя сестра по Агиел. Имам нужда от теб. Моля те, Кара, върни се в съзнание. Моля те.
Морещицата продължаваше да говори несвързано.
— Кара — изплака Калан, — ако не ми помогнеш, Ричард ще умре. В Кулата има хиляди стаи. Трябва да ми кажеш къде сте го държали. Моля те, Кара, Ричард ти помогна. Сега има нужда от твоята помощ. Иначе ще умре. Няма време. Има нужда от помощта ти.
Очите на Морещицата постепенно се избистриха, сякаш се събуждаше от тежък сън.
— Ричард?
Калан изтри сълзите от лицето си.
— Да, Ричард. Побързай, Кара. Трябва ми коланът на Ричард. Трябва ми на всяка цена, иначе ще умре.
Кара отпусна ръце, разтърка китките си — вече гладки, без рани. Плъзна длани към стомаха си. Дори старите й белези ги нямаше.
— Излекувана съм! — прошепна тя. — Господарят ме излекува.
— Да! Кара, моля те, Ричард умира. Намерих книгата, но ми трябват нещата, които държи увисени на колана си.
Кара рязко скочи. Загърна кожената дреха на гърдите си. Закопча набързо две копчета, колкото да я закрепи.
— Коланът му. Да. Ти остани с Господаря Рал. Веднага ще го донеса.
— Побързай!
Кара стана, залюля се за миг, стегна се и в следващия миг вече хвърчеше към другата стая. Калаи притисна към себе си мастиленочерната книга. Наведе се над Ричард.
Дишането му едва се долавяше. Тя си даваше сметка, че всяко от измъчените му вдишвания може да е последно. Беше раздал на тях — на Калан и Кара — последните си сили.
— Добри духове, помогнете му. Дайте му само още мъничко време. Моля ви. Той изстрада толкова много. Моля ви, дайте му само още мъничко време, само докато унищожа тази зловеща книга. — Тя се наведе и го целуна по устните. — Дръж се, Ричард. Дръж се, заради мен, моля те. Ако можеш да ме чуеш, намерихме книгата. Знам как да я унищожа. Моля те, само се дръж.
Коленичи на едно по-чисто място край вратата и разгърна книгата на третата страница, за да е готова, когато дойде Кара.
Попадна посред някаква изгубена земя. Имаше пясъчни дюни, простиращи се докъдето поглед стига. Втренчи се в пустошта и видя руни, изписани в пясъка — линии, оформящи различни фигури. Погледът й бе погълнат в потока на движещи се знаци. Руните сияеха. Светлината се усилваше, мамеше я в себе си.
— Майко Изповедник! — изкрещя Кара и я разтърси за раменете. — Не ме ли чуваш? Нося колана на Господаря Рал.
Калан примигна, разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Грабна колана и свали от връзката кесията, в която Ричард носеше малките торбички с магьоснически пясък.
С Кара, застанала зад гърба й, Калан пусна щипка от белия пясък върху книгата.
Цветовете закипяха, заизвиваха се, забушуваха. Калан извърна глава и пъхна ръката си в кесията, за да извади друга торбичка, съдържаща черен магьоснически пясък. С два пръста внимателно отвори капачето. Вътре видя мастиленочерния пясък. Изведнъж се сепна, застина на място. Имаше още нещо, нещо я глождеше отвътре. Думите. Натан й каза да произнесе думите, трите хармонии, преди да пусне черния пясък. Три думи. Какви бяха?
Не можеше да си ги спомни. Мислите се блъскаха бясно в главата й, аха да пипнат бягащите думи, които пак успяваха да й се изплъзнат в последния момент. Мислите й се сковаха от ужас. Отчаяно напрягаше всичко в себе си, но думите така и не идваха.
Ричард ги имаше написани на дланта си. Калан се извърна, за да ги прочете оттам, и замръзна.
Дрефан, опрял се на стената до кладенеца на Плъзгата, където бе паднал, някак си бе успял да задържи нишката на живота си. В ръцете му блестеше мечът. Ричард лежеше точно до него, на една ръка разстояние. Дрефан щеше да го убие.
— Не! — изкрещя Калан.
Но мечът вече летеше надолу. Във въздуха се понесе слаб, маниакален смях.
Калан стрелна юмрука си напред, извиквайки синята светкавица, за да защити Ричард. Силата й бе заключена. Кара вече се бе хвърлила към Дрефан, но той бе твърде далеч. Нямаше да успее. Мечът бе изминал половината път. Една сребърна ръка се протегна и сграбчи китката на Дрефан, стискайки я в смъртна схватка. Калан бе затаила Дъх.
Друга сребърна ръка обви главата на Дрефан.