Калан облекчено допря чело до рамото на Кара в израз на безмълвната си благодарност. Кара приятелски погали Калан по гърба.
— Моля те, Майко Изповедник, може ли да съм първа? Опасявам се, че като започнеш веднъж, може да не ми се удаде възможност.
Калан се ухили.
— Тук си права. Давай, взимай колкото искаш.
Докато Кара стискаше Ричард с все сила, шептейки в ухото му топли, сърдечни думи, Калан се обърна към Плъзгата.
— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Плъзга. Ти спаси Ричард. Ти си приятел, ще те уважавам до края на дните си.
Сребърното лице се разтегли в доволна усмивка. Погледна тялото на Дрефан.
— Той не притежаваше магия, но използва таланта си, за да прекъсне изтичането на кръв от тялото си, за да може да живее достатъчно, за да убие господаря. За човек, който не притежава магия, да ме вдиша е смъртоносно. Радвам се, че мога да го заведа на пътешествие — на пътешествие до света на мъртвите.
Ричард се изправи на треперещите си крака и се подкрепи с ръка на кръста на Калан.
— Плъзга, приеми и моите благодарности. Не знам какво бих могъл да направя за теб, но ако има нещо, което знаеш, че е по силите ми, кажи го.
Плъзгата се усмихна.
— Благодаря, господарю. Ще ми достави удоволствие да пътуваш с мен. И на теб ще ти достави удоволствие.
Макар едва да се държеше на краката си, в очите му блесна игриво пламъче.
— Да, ще искаме да пътуваме. Първо ще трябва да си почина малко, да възстановя силите си, а после ще пътуваме, обещавам ти.
Калан хвана Кара за ръката.
— Добре ли си? Искам да кажа, наистина ли всичко… ти е наред?
Кара кимна, но в погледа й блесна страх.
— Все още нося призраците от миналото в себе си, но иначе съм добре. Благодаря ти, сестро, че ми помогна. Рядко се случва Морещица да разчита другиму за помощ, но с Господар Рал като Ричард и Майка Изповедник като теб всичко изглежда възможно.
Кара стрелна с поглед Ричард.
— Докато лекуваше Майката Изповедник, ти сякаш сияеше — сякаш с теб имаше дух.
— Вярвам, че добрите духове ми помогнаха. Наистина го вярвам.
— Познах духа. Беше Райна.
Ричард кимна.
— И на мен така ми се стори. Когато бях в света на духовете, Дена ми каза, че Райна е намерила покой и знае, че я обичаме.
— Мисля, че трябва да го кажем на Бердин — каза Кара.
Ричард плъзна другата си ръка около кръста на Кара и ги поведе към вратата.
— И аз така мисля.
ШЕСТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Няколко дни по-късно, когато Ричард почти напълно бе възстановил силите си, вуйчото на Тристан Башкар, Крал Джорин Башкар, Крал на Джара, въведе в Ейдиндрил конен отряд кралски копиеносци. На върха на всяко от стоте копия имаше забодена по една глава.
Калан наблюдаваше през прозореца как отрядът, под зоркото око на Д’Харанските стражи, се прегрупира в две прави като стрела редици и се подрежда пред входа на Двореца на Изповедниците. Първата двойка войници носеха националните знамена, развяващи се на високи колове. Джорин Башкар, следван от гадателя по звездите Джа-вас Кедар, изчака копиеносците да се подредят в перфектна форма, с лъщящи на слънцето оръжия, след което царствено мина през коридора от набучени глави и се насочи към входа.
Загледана през прозореца, Калан докосна Кара по ръката.
— Върви да извикаш Ричард. Кажи му, че го чакам в заседателната зала.
Кара изхвърча от стаята още преди Калан да е успяла да се обърне, за да тръгне.
Калан Амнел, Майката Изповедник, разположена на първия стол под ликовете на Магда Сеарус и магьосника й Мерит, изрисувани в купола на високия таван на заседателната зала, чакаше своя магьосник. Когато го видя да влиза, с развяващо се на гърба му златоткано наметало, облечен в поръбените си със златни нишки черни дрехи на магьосник-войн, с проблясващи на слънчевата светлина златен и рубинен амулет, с лъчисти сребърни накитници на ръцете, сърцето й подхвръкна. Мечът на истината, полюшващ се на хълбока му, улови слънчев лъч и изпрати по лъскавия мраморен под весел отблясък.
— Добро утро, Кралице моя! — провикна се той и гласът му отекна в просторната зала. — Как ти се отразява последният ден независимост?
Калан рядко се бе смяла в заседателната зала. Винаги й се бе струвало, че е някак неприлично. Но сега се засмя сърдечно, веселият звук изпълни величествените простори и предизвика усмивки на лицата на стражите.
— Бих казала чудесно, Господарю Рал — отвърна тя, щом той се изкачи на подиума.
— Какво става? — попита той вече по-сериозно. — Чух, че току-що пред Двореца спрял някакъв Крал, придружаван от сто глави, набучени на копия.