Кара свъси чело и се наведе към Бердин.
— Нали Господарят Рал веднъж те лекува — Бердин кимна. — И оттогава чувстваш… особена връзка с него.
Бердин се усмихна.
— Да. Точно затова искам да отидеш. Аз ще се оправя. Освен това знам, че и Райна би искала да отидеш. — Тя перна с опакото на ръката си Улик по стомаха. — Пък и нали някой трябва да остане тук, за да държи във форма двете момчета.
Улик и Иган едновременно извъртяха очи.
Кара хвана Калан за ръката, наведе се към нея и прошепна:
— Когато Господарят Рал те излекува, ти… ти усети ли същото?
Калан се усмихна.
— Аз го чувствах и преди да ме излекува. Нарича се любов, Кара. Истинска привързаност и обич към някого не само защото си свързан с него, а защото част от сърцето ти е негова. Когато той те излекува, ти също го усети, усети любовта му.
— Но аз знаех, че е така, и преди това.
Калан сви рамене.
— Може би просто е изострило сетивата ти.
Кара вдигна Агиела си, повъртя го в ръка.
— Може пък той да е брат по Агиел.
Калан се усмихна.
— При всичко, което преживяхме заедно, ми се струва, че с вас сме повече от семейство.
Ричард влетя в стаята.
— Готов съм. Тръгваме ли?
Той не можеше да вземе в Плъзгата Меча на истината. Магията на меча бе несъвместима с живота, поддържан по време на пътуването. Беше отишъл да го остави в енклава на Първия магьосник, където щеше да е на сигурно място, недостъпен за чужди ръце. Освен за ръцете на Зед, разбира се. Но Зед вече не бе между живите. Поне Калан така мислеше. Ричард отказваше да приеме тази мисъл. Скръсти ръце.
— И така, Кара, идваш ли или не? Наистина ще се радвам да присъстваш. За нас ще означава много. Кара се усмихна.
— Трябва да дойда. Без мен за къде сте! Кой ще ви защитава? Без Морещица ще сте напълно безпомощни.
Ричард се извърна към взряното в тях сребърно лице.
— Плъзга, знам, че те сложих да спиш преди, но ти не остана заспала. Защо?
— Ти не ми заповяда да изпадна в дълбок сън, от какъвто само такъв като теб може да ме събуди. Остави ме да почивам. Ако само почивам, могат да ме викат и други.
— Но не можем да позволим на тези други да те из ползват. Не можеш ли да откажеш? Не можеш ли да не се отзовеш, ако те повикат? Не бива да допускаме да приемеш магьосниците на Джаганг и други подобни създания.
Плъзгата го изгледа замислено.
— Тези, които ме превърнаха в Плъзга, ме направиха такава. Трябва да пътувам с всеки, който ме повика, ако притежава необходимата магия. — Тя се придърпа нагоре към ръба на кладенеца. — Но когато бях заспала, само ти имаше силата да ме събудиш, господарю. Тогава другите не можеха да ме използват.
— Но нали се опитах отново да те сложа да спиш, а не се получи.
Усмивката на Плъзгата се върна.
— Преди не притежаваше необходимото сребро.
— Сребро ли?
Плъзгата протегна ръка и докосна сребърните му накитници.
— Сребро.
— Искаш да кажеш, че когато предишния път кръстосах китките ти, за да те сложа да спиш, не се е получило, защото не съм бил с това? И че ако опитам сега, ще се получи?
— Да, господарю.
Ричард се замисли за миг.
— Боли ли те… или нещо такова, докато спиш?
— Не. За мен е истинско блаженство, защото съм в единение с душата си. — Ричард ококори очи. — Когато спиш, отиваш в света на душите?
— Да, господарю. Не бива да казвам на никой как да ме сложи да спя, но ти си единственият ми господар и след като искаш да знаеш, няма да се ядосаш, ако ти кажа.
Ричард въздъхна с облекчение.
— Благодаря ти, Плъзга. Ти ни помогна да намерим начин да не допускаме лоши хора да те използват. Радвам се да разбера, че ти харесва да спиш.
Ричард прегърна Бердин.
— Грижи се за всичко, докато се върнем.
— Значи оставам твой заместник? — попита Бердин.
Той се намръщи подозрително.
— И тримата сте ми заместници.
— Сигурна ли сте, че чухте добре това, господарке Бердин? — попита Улик. — Не искам по-късно да кажете, че не сте чула подобни заповеди.
Докато Ричард помагаше на Калан да се качи на стената на кладенеца, Бердин изгледа смръщено Улик.
— Чух добре. И тримата трябва да поемем нещата тук.
Калан намести костения нож на ръката си и раничката на гърба си. Стисна Кара, която вече бе до нея.
— Плъзга — широко усмихнат каза Ричард. — Искаме да пътуваме.
ШЕСТДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
— Дишай.
Калан издиша сребърното опиянение и си пое дъх, светът се завърна около нея. Щом седнаха на ръба на кладенеца, удари Кара по гърба.
— Дишай, Кара. Хайде, пусни я. Издишай Плъзгата и вдишай въздух.
Кара най-сетне се наведе напред и освободи Плъзгата от дробовете си, неохотно поемайки си дъх. Калан си припомни колко й бе трудно първия път — не само да вдиша Плъзгата, но и да поеме въздух в дробовете си след това. Кара бе стискала здраво ръцете и на двамата през цялото време на пътуването.