— Прости ми, че се изтърсих тук ей така. Той обича теб, не мен. Никога не ме е обичал. Радвам се за теб, Майко Изповедник. Имаш до себе си добър човек, който ще се грижи за теб, ще те пази и винаги ще бъде внимателен и нежен. Сигурна съм.
Калан се изправи и хвана Надин за ръката, като я стисна приятелски.
— Калан. Казвам се Калан.
— Калан — Надин все още нямаше сили да срещне погледа й. — Добре ли целува? Винаги съм се питала. До като лежах будна в леглото си, все се питах.
— Когато обичаш някого с цялото си сърце, той винаги целува добре.
— Сигурно. Никога не съм получавала хубава целувка. Или поне такава, на която да се насладя като в мечтите си. — Тя приглади предницата на роклята си, опитвайки се да се съвземе. — Облякох това, защото синьото е любимият цвят на Ричард. Сигурно го знаеш — синьото е любимият му цвят за рокля.
— Знам — прошепна Калан.
Надин придърпа сака си.
— Какви ги върша, забравих си професията, докато плямпам за минали-заминали неща.
Тя заровичка и измъкна отвътре малко рогово шишенце, затиснато с тапа и обозначено с резки и кръгчета. Извади корка и потопи пръст вътре, после го вдигна към Кара.
Морещицата се дръпна.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Това е унгвент, приготвен от аумово дърво за отнемане на острата болка и калина и бял равнец за спиране на кръвотечението и по-добро заздравяване. Прорезът на бузата ти още кърви. Ако това не спре кръвта, имам и напръстник, но вероятно няма да се наложи. Не само съставките, а тяхното количество, както казва татко, е онова, което прави лекарството ефикасно.
— Не ми трябва — каза Каран.
— Много си красива. Не искаш да ти остане белег, нали?
— Имам много белези. Само че не се виждат.
— Къде са?
Кара се намръщи, но Надин не отстъпи.
— Е, добре — каза накрая Кара. — Използвай билките.
— Надин, да си сънувала някакви… странни сънища?
— Тогава или сега?
Надин отметна назад гъстата си коса.
— Странни сънища? Не, нямала съм странни сънища. Нали разбираш, искам да кажа не по-странни от всеки сън. Просто обикновени сънища.
— Какви „обикновени“ сънища си сънувала напоследък?
— Ами нали разбираш, например когато сънуваш, че отново си малка и си се изгубила в гората и никоя от пътеките не води натам, накъдето мислиш, че би трябвало, или пък когато сънуваш, че не можеш да намериш всичките съставки, необходими за пай, и отиваш в една пещера и ги заемаш от говореща мечка. Такива неща. Просто сънища. Сънища, че летиш или че дишаш под вода. Шантави неща. Но просто сънища. Каквито винаги съм имала.
Нищо по-различно.
— Не са ли се променили напоследък?
— Не. Доколкото си спомням, същите неща.
— Ясно. Това вероятно е съвсем нормално.
Надин измъкна от сака си пелерина.
— Е, май ще е най-добре да тръгвам. С повечко късмет, за пролетния фестивал ще съм си у дома.
Калан се намръщи.
— Според мен ще е цяло щастие да се прибереш за летния.
Надин се изсмя.
— Едва ли. Не може пътят на връщане да е по-дълъг от този на отиване. Около две седмици, нещо такова. Тръгнах точно след втората четвърт на луната, а още не е дошло пълнолуние.
Калан я гледаше като вцепенена. Две седмици. Би трябвало да й отнеме месеци, за да измине пътя от Западната земя до Ейдиндрил, и то през зимата, когато би трябвало да е тръгнала. И то като се има предвид, че е прекосила планините Ранг’Шада.
— Конят ти сигурно е имал крила.
Надин се изсмя пак, смехът й изведнъж секна, гладкото й чело се намръщи.
— Странно, че го споменаваш. Нямам кон. Ходих пеша.
— Пеша — невярващо повтори Калан.
— Да, но откакто тръгнах, сънувам, че летя на кон с крила.
Калан започваше да се затруднява в съшиването на отделните парчета от историята на Надин. Опита се да си представи как би задал въпросите си Ричард. Беше се почувствала като глупачка, когато той изказа на глас всички въпроси, които би трябвало да зададе на Марлин, но за които не се бе сетила. Макар да бе освободил напрежението, казвайки й, че е постъпила правилно, тя все още се чувстваше неловко от факта, че не бе успяла да разбере почти нищо важно за Марлин, когато бе имала тази възможност.
На Изповедниците не им се налагаше да знаят много как се задават въпроси. Веднъж докоснала със силата си дадения човек, Изповедникът просто казва на престъпника да признае дали наистина е извършил престъплението, в което е обвинен. Ако отговорът е да, както става винаги, освен в много редки случаи, да опише подробностите.
Не беше голямо изкуство и не се налагаше да е. Беше просто безотказен начин да се контролира да не би политически противници да бъдат погрешно обвинени и осъдени за престъпления, които не са извършили, само за да бъдат елиминирани чрез удобна екзекуция.