Хауърд Лъвкрафт
Храмът
На 20 август 1917 г., аз — Карл Хайнрих, граф фон Алтбърг-Еренщайн, командир лейтенант от имперската немска флота, командващ подводница У29, предавам тази бутилка и съдържащия се в нея запис на Атлантическия океан в точка, която не ми е известна, но е приблизително на 20° северна ширина и 35° западна дължина, където моят кораб лежи безполезен на морското дъно. Правя това, защото желая да предоставя на обществеността някои необичайни факти — нещо, което по всяка вероятност няма да доживея да направя лично, понеже обстоятелствата, които ме заобикалят са толкова опасни, колкото и странни и включват не само безнадеждното осакатяване на У29, но и увреждането на моята собствена желязна немска воля по катастрофален начин.
Следобед на 18 юни, както бе докладвано по радиото на подводница У61, пътуваща за Киъл, ние торпилирахме британския товарен кораб Виктъри, пътуващ по направление Ню Йорк — Ливърпул, на 45° 16′ северна ширина и 28° 34′ западна дължина. Дадохме възможност на екипажа им да се евакуира с лодките си, за да получим добър панорамен изглед в записа за Адмиралтейството. Корабът потъна доста живописно — първо носът се издигна високо над водата, докато корпусът се отправи надолу, перпендикулярно на морското дъно. Камерата ни не пропусна нищо и затова съжалявам, че такава добра лента никога няма да стигне до Берлин. Накрая потопихме спасителните им лодки и слязохме под вода.
Когато към залез слънце отново излязохме на повърхността, открихме на палубата тялото на моряк, чиито ръце бяха вкопчени в перилата по крайно любопитен начин. Горкият човек беше млад, доста тъмен и много красив — вероятно италианец или грък и несъмнено член на екипажа на Виктъри. Очевидно беше потърсил убежище на същия кораб, който бе принуден да разруши неговия собствен — още една жертва на несправедливата и жестока война, която английските свине водят спрямо родината ни. Хората ни го претърсиха за нещо, което да вземем за спомен и откриха в джоба на палтото му много странно парче слонова кост, изрязано във формата на младежка глава, увенчана с лавров венец. Колегата ми офицер — лейтенант Кинце сметна, че предметът е много стар и има художествена стойност, така че го взе от мъжете и го прибра за себе си. Нито той, нито аз можехме да си представим как подобно нещо е попаднало в притежание на един обикновен моряк.
Докато мъртвецът беше изхвърлен зад борда, две случки предизвикаха безпокойство сред екипажа. Първоначално очите на младежа били затворени, но докато влачеха тялото му към перилото те бяха стряскащо ококорени и мнозина изглежда изпитаха странната заблуда, че са неотменно и подигравателно втренчени в Шмидт и Цимър, които се бяха надвесили над тялото. Боцманът Мюлер, човек на възраст, който в онзи момент можеше да си намери и по-подходящо занимание стига да не беше такава суеверна елзаска свиня, толкова се развълнува то този факт, че продължи да наблюдава тялото и във водата. По-късно се кълнеше, че след като мъжът потънал на известна дълбочина, крайниците му заели позиция за плуване и той бързо се отдалечил на юг под вълните. Кинце и аз не одобрявахме подобни демонстрации на селско невежество, затова сурово порицахме мъжете, особено Мюлер.
На следващия ден се озовахме в една крайно проблемна ситуация, породена от неразположението на някои от членовете на екипажа. Изглежда нервите им се бяха опънали от дългото пътуване, а и бяха имали лоши сънища. Няколко изглеждаха замаяни и отнесени. След като се уверих, че не симулират тази отпадналост, аз ги освободих от задълженията им. Морето беше доста неспокойно, така че се спуснахме до дълбочина, където вълните не бяха толкова силни. Тук ние бяхме в относителен покой с изключение само на учудващото южно течение, което не можехме да идентифицираме на морските си карти. Стоновете на болните определено бяха дразнещи, но, тъй като изглежда не обезсърчаваха останалите от екипажа, не прибягнахме до крайни мерки. Планът ни беше да останем на място и да пресрещнем лайнера Дасиа, информацията за който получихме от агентите в Ню Йорк.
Рано вечерта излязохме на повърхността и открихме морето не толкова бурно. На северния хоризонт се забелязваше дим от боен кораб, но разстоянието и способността да се потапяме осигуряваха нашата безопасност. Това, което ни безпокоеше бяха думите на боцман Мюлер, които ставаха все по-безумни с настъпването на нощта. Той беше в ненавистно инфантилно състояние и постоянно мрънкаше за някаква своя илюзия. Въобразяваше си, че край илюминаторите се носят мъртви тела. Тела, които го гледали настойчиво. Тела, които той можел да разпознае, въпреки подпухването, защото ги бил виждал да загиват по време на някой от славните немски подвизи. Той твърдеше още, че младежът, когото бяхме открили и хвърлили зад борда е техният водач. Това беше действително ужасно и ненормално и затова ние оковахме Мюлер и шумно го бичувахме. Мъжете не бяха доволни от това наказание, но дисциплината беше по-важна. Освен това отхвърлихме молбата на група моряци, водени от матрос Цимър, които желаеха главата от слонова кост да бъде изхвърлена в морето.