В 3:15 ч. следобед на 12 август горкият Кинце окончателно полудя. Той се намираше в наблюдателницата и се служеше с проследяващия лъч, а после го видях да идва към библиотечното отделение, където аз бях седнал и четях. Лицето му го издаваше. Тук ще повторя дословно като подчертавам това, за което той настояваше. „Той ни вика! Той ни вика! Чувам го! Трябва да вървим!“ Докато говореше той взе фигурката от масата, сложи я в джоба си и сграбчи ръката ми в опит да ме повлече нагоре по стълбите към палубата. Внезапно разбрах, че той възнамерява да отвори люка и да се гмурне във водите отвън заедно с мен — изблик на убийствена и самоубийствена мания, за който не бях подготвен. Когато се дръпнах назад и се опитах да го успокоя той стана още по-агресивен. Казваше ми: „Ела сега, не чакай да стане късно. По-добре да се разкаеш и да бъдеш опростен, отколкото да се опълчиш и да бъдеш осъден.“ Тогава опитах тактика противоположна на успокояването и му казах, че е луд, че за нещастие е загубил ума си. Но той не се трогна и извика: „Ако съм луд, значи това е милост. Нека боговете се смилят над онзи който запази здравия си разум при толкова отвратителен край. Ела сега и бъди луд, докато той все още ни вика с милост!“
Това избухване изглежда успокои напрежението в ума му, защото след това той видимо омекна и ме помоли да го оставя да тръгне сам щом не искам да го придружа. Изведнъж ми стана ясно какво трябва да направя. Той беше германец, но от Рейн — без благороднически произход, а и беше потенциално опасен луд. Ако изпълнех самоубийствената му молба, можех незабавно да се отърва от човек, който вече не ми беше сподвижник, а заплаха. Помолих го да ми даде фигурката от слонова кост преди да тръгне, но тази молба предизвика такъв странен смях, че аз не я повторих. После го попитах дали желае да ми остави нещо за спомен или кичур коса за семейството му в Германия ако се случеше да ме спасят и той отново ми отговори с онзи странен смях. И тъй, докато той се изкачваше по стълбата, аз отидох при лостовете и, като му давах нужните времеви интервали, задействах машините, които щяха да го изпратят към неговата смърт. След като се уверих, че той вече не е на кораба, включих лъча и осветих водата наоколо, като се опитвах да го зърна за последен път. Исках да знам със сигурност дали водното налягане ще го смаже, както е теоретически или тялото му ще остане незасегнато, като тези на безподобните делфини. Не успях обаче да видя мъртвия си приятел, понеже делфините се бяха скупчили плътно около наблюдателницата и ми пречеха да виждам.
Същата вечер съжалих, че не съм взел фигурката от бедния Кинце тихомълком, докато той си отиваше, защото споменът за нея ме бе завладял. Не можех да забравя младежката красива глава с нейния венец от клонки, въпреки че не съм артистичен по природа. Съжалявах също, че няма с кого да разговарям. Кинце, макар и да не беше на моето интелектуално ниво, беше за предпочитане пред никого. Не спах добре онази нощ и се чудех кога ще настъпи краят. Със сигурност шансът да ме спасят бе незначителен.
На следващия ден се качих в наблюдателницата и започнах обичайното си претърсване с лъча. На север гледката не се беше променила през четирите дни, след като бяхме достигнали дъното, но аз осъзнавах, че подводницата вече се движи по-бавно. Когато завъртях лъча на юг, забелязах, че напред морското дъно се снижава в една значителна падина, обсипана с подозрително еднакви камъни, подредени, изглежда, в съответствие с някакъв определен модел. Подводницата се спусна в падината не съвсем плътно по морското дъно и затова скоро ме се наложи да обърна прожектора, така че да свети вертикално на долу. Заради това рязко извъртане кабелът се откачи и минаха няколко минути докато го поправя, но накрая светлината беше възстановена и заля долината под мен.
По принцип аз не съм емоционален човек, но при вида на онова, което електрическият блясък разкри, удивлението ми беше огромно. А всъщност, като човек отгледан сред отличната пруска култура, не трябваше да се учудвам, понеже от геологията и историята ни е известно, че в местоположението на океаните и континентите са настъпили огромни изменения. Пред погледа ми се беше простряла една объркана съвкупност от разрушени сгради. Всички те принадлежаха към някакъв величествен, но неопределим архитектурен стил и бяха запазени в различна степен. Повечето от тях явно бяха мраморни и хвърляха светли отблясъци на светлината от прожектора. Цялостното впечатление беше, че това е голям град разположен в тясна долина с множество усамотени храмове и вили по околните хълмове. Покривите бяха хлътнали, а колоните съборени, но там все още витаеше усещането за безсмъртно древно великолепие, което нищо не можеше да заличи.