Един от комшиите ми от години се опитваше да продаде апартамента си, защото имаше друг в центъра. Нищо не се получаваше, тъй като за жилище в този забравен от бога краен квартал предлагаха смешни суми. Сега само с една обява във вестника човекът го продаде за пари, които дори не би могъл и да сънува. Обявата беше проста и кратка: „Продавам апартамент срещу входа на магазина за храна втора употреба“.
Новият секънд хенд маркет постепенно завладя града. Един по един магазините за обикновени хранителни стоки започнаха да затварят врати, защото вече нямаха клиенти. Фалираха дори и известните вериги за бързо хранене. Да не говорим за скара-бирата, която се намираше точно до магазина за храна втора употреба. Тя не можа да издържи дори и седмица след новия търговски бум.
След небивалия интерес магазинът за употребена храна започна да изгражда филиали и в други градове. Вече темата за храната втора употреба започна да измества всички останали в разговорите. Когато две приятелки — домакини, се срещнеха, вече не обменяха домашни рецепти, а си говореха за това коя каква храна е успяла да си купи при поредната масова разпродажба или какво е спечелила от поредната томбола, разигравана от магазина.
Темата стана водеща и за медиите. Вестниците и списанията предоставяха цели страници на лекари, професори и обикновени хора, които коментираха надълго и нашироко предимствата на храната втора употреба. Радиата и телевизиите също не останаха назад, правейки дискусионни предавания за предимствата на новия революционен вид хранене. Наблюдатели описваха историята на продуктите втора употреба, като се започне от първите скромни магазинчета, където се продаваха дрехи на килограм, както и обувки за един лев, та се стигне до сегашните суперлуксозни магазини за храна втора употреба.
След около година, когато бумът на продаваната в магазини употребена храна съвсем естествено започна леко да спада, се появиха и първите вериги от гостилници и ресторанти за храна втора употреба, предизвиквайки окончателния фалит на традиционните заведения за хранене. Вече след работа старите приятели не отиваха просто да пият бира с кебапчета, а да ударят по едно пиво, употребено в пражка бирария, с наденички, изядени някъде из Бавария. Можеха да си поръчат естествено и наденички, които да са изядени в точно определено заведение и от точно определена популярна личност, но това удоволствие беше доста скъпо. Е, някои си го позволяваха, като правеха заявката си към сервитьора на висок глас, така че всички в заведението да ги чуят и да умират от завист.
От цялата тази истерия за храненето втора употреба съвсем естествено се възползваха и политиците. Някои от по-далновидните веднага заключиха, че навлизането на храненето втора ръка у нас определено може да се възприеме като един естествен и напълно логичен елемент от присъединяването ни към Европейския съюз. Все пак над 90 на сто от внасяните у нас хранителни продукти втора употреба бяха от страни, членуващи в тази организация. Хората слушаха тези заключения и повечето от тях започнаха да се чувстват малко повече граждани на Европа и на света, отколкото преди ерата на втората употреба. Това от своя страна пък увеличи още повече оборотите на магазините и ресторантите за храна втора употреба.
Втори бум преживяваха и магазините за дрехи и вещи втора употреба. Хората вече искаха всичко, което е в тях, по тях и около тях, да е било ползвано от европейците. Защото това означаваше много хубави неща едновременно: означаваше качество, проверено в живота, означаваше престиж, означаваше самочувствие, слагаше нашите хора почти наравно с тези, които живееха в западните страни. Пък нали и на запад не малко хора носят дрехи втора употреба.
Тази идилия продължи до деня, в който едно от жълтите издания в града направи поредица от сензационни разкрития, които разтърсиха устоите не само на града, но и на цялата държава. Всичко тръгна от читателските оплаквания, че рециклираната хартия, на която се отпечатваше вестникът, понамирисвала на фекалии, и то не на европейски, а на съвсем нашенски си лайна. Един от най-нахаканите вестникари се захванал с тази работа и направил пълно репортерско разследване, подкрепян изцяло от собствениците на изданието.
Първото разкритие на вестника било, меко казано, шокиращо. Оказало се, че хартията наистина била рециклирана, но не от стари „престижни европейски издания“, както пишело на сертификата, издаван от нашенската корпорация за продукти втора употреба. Вестникарските кòли били правени от употребена тоалетна хартия. После се оказало, че тази тоалетна хартия дори не е от Европа, а си е от нашия град.